Ала след като съдебният състав беше сформиран, нещата доста се проточиха. Свидетелите се нижеха един подир друг, като всеки добавяше по някоя подробност към картината на палежа в Бардсвил. Служителите от компанията „Алта“ също се изтъпаниха на свидетелското място и се заеха да изреждат до цент щетите от опожарените складове, както и количеството и качеството на струпания там тютюн. За тях всичко се свеждаше не до движещите се в мрака хора, не до танцувалите над къщите пламъци, а до сумите, които всеки един, заставайки на свидетелската банка, изравяше от пачката документи в ръката си. Един съдебен пристав разказа как веднъж в канцеларията му нахълтали с насочени револвери маскирани хора и го вързали за стола. Вкарали при него и двама пазачи и също ги вързали. Маскираните стояли, рече приставът, разправяли си вицове и дъвчели тютюн. „Обясниха, че ни връзват за наше добро — продължи той някак обидено, — за да сме си нямали неприятности.“ После добави, че маските на ония им пречели, когато речели да се изплюят. И понеже полицейският участък бил много близо до „Фрънт Стрийт“, първият взрив го съборил с все стола. „С толкова динамит можеха да вдигнат целия град въз въздуха!“ — заключи той.
След като положи клетва, старшата телефонистка, мис Луси Мейхю, свали съсухрената си жълтеникава ръка и приглади черната матова коприна на роклята си. Прокурорът й задаваше въпроси и без да вдигне глава, тя отговаряше с тих, но ясен и безстрастен глас, идващ сякаш кой знае откъде по кабел, като все приглаждаше роклята си. Уточни до минута времето, когато за първи път чула тропота по стълбите към телефонната централа, защото тъкмо тогава си погледнала часовника. Около дванайсет и половина било, рече тя. Нахълтали четирима мъже с бели платнени маски на лицата и револвери в ръка. Едно от момичетата изпищяло, но доколкото могла, самата тя им се опънала. Попитала ги какво търсят там.
— И те какво отвърнаха? — полюбопитства прокурорът.
— Ами казаха: „Неприятно ни е, госпожи, че се налага да ви безпокоим, но имаме да вършим една тайна работа в града и не искаме да се разчува.“ — Тя отново приглади роклята и сбърчи чело, напрягайки ума си. — Поне доколкото си спомням, така беше. И тогава ние се отдръпнахме от телефонното табло.
— Заплашиха ли ви?
— Ами поразмахаха револверите — отвърна тя, — но без да ги насочват към нас. Един от тях — сигурно ще да е бил началникът им, защото имаше бяла лента на ръкава на палтото си, ни нареди да излезем на улицата и ме хвана за ръката. Другите двама също задърпаха момичетата и когато едното от тях започна да се опъва, оня й рече: „По-хубаво слезте, госпожо, че иначе лошо ще стане.“ Заведоха ни долу, ама тоз, дето мен водеше, се държа като джентълмен.
Единият от тях останал горе, продължи тя, и прерязал жиците. Или поне така мислела, защото после се оказало, че били срязани, и то много лошо. Пък той и без друго изглеждал най-зъл от всичките — уточни телефонистката. Сетне ги накарали да застанат в безистена на Гордъновия магазин, който бил много дълбок. Отначало не видяла нищо, но след малко по улицата минали двама-трима конници с бели маски. След тях се появили още неколцина, спрели под лампата на Главната и „Джефърсън“ и до края там си останали. Тогава екнали взривовете, над покривите лумнал огън и едно от момичетата се разплакало. Сторило й се, че едва ли не целият град пламва. Ама той не пламнал и подир малко край тях минали маршируващи мъже с пушки.
— В боен ред ли? — попита я прокурорът.
— Може и тъй да се каже — кимна тя. — В редица по четирима бяха, но не спазваха кой знае какъв ред. Пееха и крещяха нещо. Един се качи на тротоара, изпразни пищова си към лампата и извика… — Тук тя се поколеба и отново приглади роклята си. — Е, мръсно беше… А след малко същият добави: „Не сме можели, а, момчета, ама ето че успяхме!“ Сетне пак гръмна с револвера и лампата се пръсна. Един от ония, дето бяха с нас, началникът им де, рече на някакъв друг: „Иди му кажи на тоя да си върви по пътя и да не плещи такива мръсотии, че тук има дами.“ Казаха му и онзи престана.