Свидетелите продължаваха да се нижат в нескончаем поток. Уилкинс изглеждаше отегчен и самоуверен. Вече се бе отказал от кръстосания разпит и само от време на време задаваше по някой формален, изпълнен с презрение въпрос.
И така беше, докато не се появи Ал Търпин. Но дори и тогава Уилкинс, поне в началото, не промени държанието си.
Ал Търпин беше човек канара и само мускул, с мургава кожа и оредяваща, мазна на вид коса. Върху работния комбинезон беше навлякъл кафяво вълнено палто. Говореше мудно и разсъдливо, като току млъкваше насред някое изречение, сякаш беше забравил къде се намира и престанеше ли да говори, запечаталата се в съзнанието му картина изчезваше. В същото време бавно примигваше срещу вперените в него очи. После, подканен от прокурора, поклащаше покорно и извинително глава, като неочаквано разбуден от дрямка човек, прокарваше език по устните си и продължаваше.
Почти на пръсти някакъв мина по пътеката, приближи масата, на която седяха Уилкинс и доктор Макдоналд, надвеси се над адвоката и припряно започна да му шепне нещо. Онзи направи знак на доктора и той на свой ред се наведе. Мън ги наблюдаваше и се опитваше да разбере кой е новодошлият. И тогава си спомни, че е братовчед на Уилкинс.
Адвокатът погледна часовника си.
Доктор Макдоналд закима, а Уилкинс щракна капачето на часовника. Пристъпвайки все така на пръсти, онзи се отдалечи по пътеката между редовете, докато с разсъдливия си глас Ал Търпин продължаваше да дава показания.
— … бях член на сдружението — говореше той — и си бях предал реколтата в него. Възлизаше на трийсет и пет хиляди фунта — добра беше, като се има предвид сезона… и…
— Възразявам, ваша милост! — развика се внезапно Уилкинс.
Ал Търпин бавно и като че ли с облекчение и благодарност обърна поглед към него.
— Смятам, че тези показания нямат никакво отношение към делото. Реколтата на мистър Търпин и връзките му със сдружението…
— Възражението се отхвърля!
Уилкинс седна и впи ръце в ръба на масата.
Ал Търпин продължи. Това, което получил за тютюна си, било значително по-добро в сравнение с други години. Лошото било чакането и хората разправяли, че цената щяла да падне и сдружението губело членове.
Уилкинс отново протестира, но възражението му пак бе отхвърлено.
— Тогава чух да се говори — продължи оня, — че някои в близката Хънтърска околия взели да се сдружават, за да променят нещата…
— Като терористична ли ви беше представена организацията им? — попита прокурорът.
— Възразявам! — викна Уилкинс, като стана и размаха ръка. — Моят опонент подвежда свидетеля.
— Възражението се отхвърля!
— Но ваша милост… — упорстваше Уилкинс.
— Възражението се отхвърля!
— Бихте ли отговорили на въпроса ми? — обърна се отново прокурорът към Ал Търпин.
— Доколкото си спомням, не. Просто казаха, че някакви се сдружавали и щели да правят нещо. Така поне…
— Протестирам! Това са слухове и не бива да се смятат за доказателство! — възмути се Уилкинс.
— Възражението се приема! — съгласи се съдията и добави: — Моля свидетелят да се ограничава с показания, които имат пряко отношение към делото.
Ал Търпин се озърна и бавно отърка огромните си ръце в коленете.
— Та нали това правя — промърмори той. После замълча, сякаш за миг се бе вглъбил в себе си, а след малко продължи: — Веднъж дойде някакъв, не мога да кажа точно кой ден беше, ала доста подир разсаждането миналата пролет. Каза си името, ама на, изхвръкнало ми е от ума. Беше среден на ръст — той се запъна за миг и доуточни, — с пясъчноруса коса. Каза ми: „Мистър Търпин, нямате вид на такъв, дето ще се остави да го тъпчат и да го плюят.“ Аз, макар инак да съм кротък човек, отвърнах: „Вярно, още никому не съм служил за изтривалка.“ А оня продължи: „В Хънтърска околия…“
Уилкинс блъсна стола си назад и той рязко изтрополи.
— Протестирам! Това са чисто и просто празни приказки! Този среден на ръст човек — и той започна да имитира гласа на Ал Търпин, — с пясъчноруса коса, чието име свидетелят не може да си спомни…
Съдията удари с чукчето по масата и обяви:
— Възражението се приема, но моля защитата да уважава съда!