Предложи и на Уили да му помогне на нивата, но получи същия отговор.
— С тази брада никой няма да ме познае — настоя Мън. — Че то и аз дори не мога да се позная, като се гледам в огледалото.
— Не, не! — отсече Уили Праудфит. — Няма смисъл да дразним хората. Като не им се навираш много-много в очите, ще свикнат по-лесно с мисълта, че си тук. Ще го знаят, но няма да умуват. Някои вече са разбрали и просто ще свикнат. Излъгах ги, че си мой познат от Ню Мексико, че си нещо болнав и си дошъл да се позакрепиш. Казах им, че името ти е Баркли. Едно време познавах един Баркли, дето…
— Мога да отида другаде — предложи Мън. — Ще взема да ви докарам някоя беля.
Уили Праудфит поклати глава.
— И дума да не става! Никъде няма да ходиш! Още повече че си приятел на доктора. Помня първото събрание в Бардсвил. Бях там и те слушах какво говореше, даже си рекох, ей такъв човек ни трябва на нас! Никъде няма да ходиш и толкоз!
— Ще си навлечеш някоя беля с мен! Рано или късно ще ме погнат.
— Дордето съм жив, човек от дома ми те няма да вземат! — отвърна оня и поклати глава.
Ала все още не го търсеха. Седмици вече бяха минали от онази заран, когато излезе през задния вход на хотела, огледа уличката с обезумели очи и щом се увери, че няма никого, се втурна към конюшнята. Както и преди, по коридора нямаше жива душа. Истинско щастие. Качи се в плевнята и се зарови в сеното. Часове наред лежа там с кърпа на лицето, за да се предпази от прахоляка, бодливото сено се бе превърнало в легло от ножове, потта, която струеше от усилията да не мърда, обливаше тялото му, а гърлото му беше пресъхнало от жажда. Сигурен беше, че през деня войниците на два пъти идваха да го търсят. Отдолу долитаха гласовете им — многобройни, важни и възбудени, но приглушени от пластовете сено.
Късно през нощта реши да излезе и да си опита късмета. Знаеше, че няма да може да издържи така и ден повече. До това време вероятно си бяха помислили, че е успял да се измъкне в навалицата. Оставаше му единствено надеждата, че освен негъра пазач друга охрана в конюшнята няма да има. Лежеше неподвижно в сеното и си мислеше за него: как ще види очите му да се разширяват от удивление така, че само дето няма да изхвръкнат, как ще зине, за да извика. И в същия този миг кафеникавото лице и устните, които щяха да се разтворят, за да се жлътнат старите, изпочупени зъби, станаха толкова реални, че мускулите му се стегнаха, сякаш се готвеше за скок или за удар, пестниците му се свиха, защото знаеха и по свой начин обмисляха и крояха планове, а сърцето му блъсна с неочакван, студен и почти възторжен удар в ребрата.
Не, помисли си той. В никакъв случай! Не! С мъка разгъна пръсти. Чувстваше се зашеметен и някак празен, като човек, който се опомня след немислимо и безвъзвратно деяние, извършено в момент на слабост. Не, няма да го направя, рече си след малко. Не знаеше дали не беше произнесъл думите и на глас.
Не съм ял цял ден и затова съм такъв, реши той.
После предпазливо започна да изблъсква тежкото сено от себе си.
Спомни си, че старият негър се казва Джим. Името му е Джим, рече си.
Пропълзя по стърчащия край на стълбата. Долу мъждукаше слаба светлинка. След малко тя се раздвижи. Пазачът се бе упътил към другия край на конюшнята. Сега коридорът се осветяваше единствено от уличната лампа. Спусна се бързо по стълбата. Нямаше време да се огледа, преди да излезе. Изобщо не го беше грижа какво го очаква там. Като че ли бягаше единствено от негъра с фенера.
Улицата беше безлюдна. Тръгна по нея, все по-далече от светлината, като едва се сдържаше да не хукне. Прокара език по сухите си устни и си представи вкуса на водата.
Сигурно наблюдават пътищата. Не можеше да тръгне по нито един от тях. Трябваше да се промъкне през уличките, през задните дворове и канавките и да се опита да излезе на полето. Това бе единственият му шанс.
Успя. До разсъмване имаше малко повече от час, когато и последните къщи останаха зад гърба му. Стигна горичката отвъд първата нива, като до половината път пълзя в една канавка, а после се възползва от прикритието на шипковия плет. В гората хукна като див направо през шибащите го храсталаци и вкопчващите се в краката му изтравничета. В края й откри водоем, където очевидно пояха добитък. Опря се на ръце в студената отъпкана кал, която изджвака между пръстите му, и жадно засмука. Сетне легна в нея, затвори очи и усети, че май няма да може да стане. Ала след малко ги отвори. Дърветата се свеждаха над него и през клонака зърна вече просветляващото небе. Всичко наоколо се открояваше ясно, но някак лишено от смисъл, невинно и безименно. Лежеше усещайки как калта тихо и бавно поклоква под тялото му, загледан към дървесните върхари и избледняващия черен купол на небето. Светлината там ставаше все по-ярка. Съзнанието му напомни: светло!