Стана и продължи.
Край една колиба до гората намери зеленчукова градина и натъпка джобовете си със салата и млади стръкове лук. Вървешком изяде няколко. Преди да се развидели съвсем и да стане опасно да продължи нататък, измина две-три мили по някакъв път, криейки се зад опасващия го жив плет. Цял ден се спотайва в някаква друга горичка. От време на време похапваше от салатата и лука, като гледаше да остави и за после. Ала следобед получи остри спазми в стомаха, от които му се пригади. След като болката премина, легна върху купчина окапали листа в храсталака край канавката и поспа. Когато последния път се събуди, вече бе тъмно. Същата нощ успя да стигне до Камбълови.
Беше го страх да наближи къщата, затова легна в хамбара и дремна малко. На другия ден около пладне успя да привлече вниманието на Камбъл. Остана в хамбара три дни. Камбъл тайно му носеше храна, а първия ден привечер му даде одеяло и възглавница.
— Нямам нищо против, че си дошъл — каза той същата нощ, приклекнал в мрака, докато Мън лежеше на одеялото. — Нямам, но наоколо не е много сигурно. Преди по-малко и от два дни по пътя минаха някакви войници.
Мън почти не го чу, защото беше толкова уморен, че го унасяше в сладка дрямка.
— Аха — промърмори той.
Думите на Камбъл минаха край ушите му. Знаеше, че по-късно ще придобият смисъл, но не и сега.
— На север е по-безопасно. Даже си е направо спокойно. Там има един, дето смята, че доктор Макдоналд е голяма работа и когато ходи на риба или на лов, докторът отсяда при него. Веднъж отидохме заедно, само веднъж, защото не съм много по рибарлъка и лова, та и аз прекарах едно денонощие у този му приятел. Казва се Праудфит, за него много се говори. Не си ли чувал докторът да го споменава?
— Чувал съм — отвърна Мън, оставяйки думите на Камбъл да прошумолят край него, да се раздробят и отново да се съединят безсмислено в съзнанието му като плаващи пясъци. — Май съм го чувал.
— Та смятам да намина край него. Още утре ще ида и ще уредя въпроса. Този Праудфит няма да откаже, щом е заради доктора, особено пък след онова, което си направил за него.
— Нищо не съм направил — отвърна Мън.
— Е, щом и на това му викаш нищо, тогава не знам кое е нещо!
— Във всеки случай не е достатъчно, защото ще го осъдят. Да — и той се обърна на една страна, сякаш се канеше да стане, — ще го осъдят. Споразумели са се с Търпин.
Камбъл замълча. След малко промърмори унило:
— Няма вече никакъв Търпин.
— Как така няма?! — възкликна Мън. — Че къде е?
— В пъклото, мен ако питаш — отвърна оня. — И мисля, че бог ще ме чуе.
Мън се подпря на лакът и се пресегна в тъмното да го хване.
— Слушай, какво е станало с Търпин?
— Че нали ти го пушна? — отвърна Камбъл.
— Как така? — стисна го Мън за ръката.
— Малко над лявото ухо си го уцелил.
От устата на Мън се разнесе хрип и той пусна ръката му.
— Искаш да кажеш… — започна той, но се поколеба и добави вече сериозно, — че е мъртъв?
— Като пън — отвърна Камбъл. — Мислех, че знаеш.
Мън отново се изтегна на одеялото.
— Не знаех. Нямаше как да науча. Разбираш ли… — и се поколеба като човек, комуто се иска да му повярват. — Не съм го направил аз, разбираш ли?
Онзи премълча.
— Е, и да си го направил, мен това не ме бърка — рече той след малко съвсем спокойно. — Няма…
— Но не съм! — натърти тихо Мън.
— Някой го е застрелял от прозореца на кантората ти. С твоята пушка. Проснал го от четирийсет ярда. На мен ми е все тая. Пък и не само на мен.