Установи, че откритието му, ако това изобщо бе откритие, не му е донесло никакво облекчение. Потъна, както и преди в уединението си, откъснат от целия външен свят чрез зеления листак на дърветата и дъсчените стени на малката стаичка под навеса. В това уединение мисълта за онова, което е бил или което ще стане, се процеждаше едва-едва, оскъдна като проникнала в подводни дълбини светлина.
Дните се нижеха, а там, на върха на хълма, нищо не го смущаваше. Един-единствен път късно подиробед Силвестъс бе изкачил склона и бе приклекнал в полегналата трева. Потта беше избила на тъмни петна по синята му риза, а ръкавите й бяха залепнали за ръцете. Когато свали шапка, Мън видя, че косата му се бе сплъстила и залепнала за черепа, а на челото му се бе отпечатала черта.
— Тук е хладничко — каза той, — ама долу днес пали като в пещ. Слънцето направо изгаря полетата.
После измъкна от джоба си нож, отвори тежкото острие и съсредоточено започна да кастри една пръчка, която бе намерил в краката си.
— Полетата… — повтори той, като оглеждаше пръчката така, сякаш я изучаваше. — Ама ти хабер си нямаш, защото тук е хладно — стрелна го с тъмен, насмешлив поглед и продължи да дялка.
Мън не отговори.
— Не съм от тия, дето бягат от опасностите — подхвана отново Силвестъс. — Такова нещо никой не може да каже за мен. Нищо не ми се опира. Ама човек трябва да знае, че не се бъхти залудо. Задава се суша и трудът ни ще иде на вятъра. — Той замълча и огледа пръчката. — На суша е тръгнало.
— Рано е да се каже — отвърна Мън.
— Аз обаче познавам! Винаги познавам! — извърна се възмутено момчето към него. — Тая заран видях вече жлътнало се стръкче жито, а има още толкоз време до жътва. Някакво проклятие тежи над земята, като гледам как хората без душа остават и едва кретат — и като скочи ненадейно, запрати пръчката във вира. — Потим се за тоя, дето духа!
Стоеше неподвижно, все още нерешил какво да прави, но от предишната скованост на тялото му не бе останало и помен. Затвори ножа.
— Не искам да кажа, че има нещо лошо в това, дето лежиш тук — рече той нацупено, без да поглежда Мън. Сетне се обърна и преди другият да успее да му отговори, хукна надолу по пътеката.
На вечеря Силвестъс не обели дума. Яде, без дори за миг да вдигне очи от чинията си. След това не излезе с другите на верандата, а остана в кухнята.
— Ще чете — подхвърли Уили Праудфит. — Когато го прихванат, чете, дордето луната се скрие и в лампата не остане газ.
— Една заран го намерих клюмнал върху кухненската маса — рече тихичко Адел Праудфит. — Газта беше свършила, фитилът — прегорял, а той спи. По някое време бавно вдигна глава и каза: „Аз спя, а той е в градината!“ Все едно добро утро ми рече.
— Помня — отвърна мъжът й, — и същия ден работи като хала.
— Не съм виждала млад човек тъй много да се занимава със спасението. А наближава двайсет и четири.
— Работлив е като мравка — отбеляза Уили.
Силвестъс повече не дойде на хълма, но всеки път, когато печаха курабии, Сиси му донасяше няколко, загънати в бяла кърпа. Никога не присядаше и Мън тъй и не успя да я заговори. Имаше навика да стои с ръце на кръста и да го гледа, докато изяде курабиите. Наблюдаваше го, дордето не изгълташе и последната троха, а подир това винаги си тръгваше. Благодареше й, а понякога питаше: „Защо не седнеш да си поприказваме, Сиси?“ Но винаги ставаше едно и също. Тя стоеше неподвижно, без за миг да откъсва черните си очи от него, и го гледаше как слага последния залък в устата си, после рязко се обръщаше и си тръгваше.
Един-единствен път към края на престоя му у Праудфитови се позабави малко и след като Мън си изяде хляба. Помоли я да седне, но без да отвръща, тя само кимна. Когато той се напи от извора и вдигна глава, Сиси се наведе да прибере малката квадратна кърпа и като я приглади, сгъна я и промълви:
— Мистър Пърс…
— Кажи, Сиси?
— Мистър Пърс — поколеба се тя отново, като продължаваше да приглажда кърпата. — Леля Дели чула, че жена ви си имала бебе.
— Истина е — отвърна Мън.
— Момченце, нали?
— Да, Сиси.