Тя притисна кърпата между дланите си и я задържа така. После попита:
— Как се казва?
— Не знам — отвърна той.
Тя го погледна втренчено за миг и без да каже дума, изчезна.
Нямаше начин да я види, докато се спуска по пътеката. Наблюдаваше голото място между хълма и къщата и я чакаше да се появи. Най-сетне тя излезе от храсталака и бързо се отправи към дома. От кухненския комин се виеше тъничка струйка дим, макар че беше рано за вечеря. После си спомни, че Сиси му беше донесла хляб. Бяха напалили пещта.
Димът се издигаше неподвижно на дълга сиво-синя струя, която се губеше в чистия въздух нейде далеч над върха.
След малко момичето излезе от къщата. В ръка носеше котле и докато го полюшваше, той мярна отблясъка на слънцето върху него. Фигурата й, толкова мъничка от това разстояние, прекоси двора и се отправи през портата към нивата край потока. Видя я да ситни между редовете от млади растения. В единия край двамата мъже копаеха. Носеше им вода.
Когато ги приближи, те прекъснаха работа. Тогава видя трите фигури заедно, там, в края на нивата, далечни и много-много малки. Сега ще отлепят длани от дръжките на мотиките и ще килнат шапки на темето. Устните им ще са пресъхнали, а в зъбите им ще поскърцват прашинки от сухата пръст. Ще се редуват — първо Уили Праудфит, след него и Силвестъс ще надигнат котлето, а студената вода ще изпълва устата им и сладко и пречистващо ще бълбука в гърлата им. Ще благодарят на момичето, ще погледнат въпросително слънцето, ще грабнат отново мотиките, ще се превият над земята, всеки посвоему, и остриетата пак ще залъскат неуморно нагоре-надолу. Сушата можеше да дойде. Засаденото от тях вероятно щеше да посърне и увехне, тъй че догодина можеше и двамата да ги няма тук. Дотогава земята сигурно щеше да премине в други ръце и Уили Праудфит навярно щеше да отиде я в Оклахома, я бог знае къде. Силвестъс сигурно също щеше да се запилее. Но сега мотиките им се вдигаха и падаха все така упорито. Те пристъпваха неосезаемо, но уверено, сякаш напредваха в бъдещето си. Зад тях, на другата нива, която оттук не се виждаше, работеха други мъже, в къщите шетаха други жени и други хора се суетяха по улиците на градовете.
Той се взираше в трите тъй далечни силуета в полето, застинали в щедрата, ослепителна и сякаш чуплива дневна светлина, и му се прищя да извика, да им махне с ръка като пътник, изгубен в пустиня, който вижда или по-скоро си мисли, че вижда как в далечината спътниците му се движат уверено, спокойно и без да бързат, за да изчезнат в падината зад някой хълм или в безкрая. Но не го направи. Легна на земята, обхванал главата си с ръце, внезапно потресен от тази най-обикновена сцена долу, в ниското, много повече отколкото от преживените трудности в бягството си, от спомена за отминалото щастие и тъга, дори от вестта за раждането на сина му.
— Оклахома — рече Уили Праудфит.
— Разправят, че там човек можел да почне от едното нищо — обади се Силвестъс.
— Сума време мина, откак бях в Оклахома — поклати глава Уили, размърда се и дъските на верандата изскърцаха в мрака. После продължи: — Тогава много народ бе тръгнал натам, та да започне отначало. По една или друга причина. А имаше и такива, дето просто не ги свърта на едно място и все скитосват. Като мене по онова време. Бизоните започнаха да изчезват и един ден гледам — няма ги, а дотогава накъдето и да се обърнеш — земята черна-почерняла от тях. Та и аз тръгнах на запад. Ама накрая пак тук се върнах. Мнозина обаче не се върнаха, просто нямаше къде — помълча известно време и продължи: — Дойдох тук и зарязах оня сушав край. Но знае ли човек, един ден може пак натам да се запилея. В Оклахома, ако е рекъл бог.
— Тук трудът ти отива на вятъра — рече племенникът.
— Може пак да тръгна, като му дойде времето — подхвана отново Уили Праудфит. — Ако още е останало местенце, където в днешно време човек може да се свре. Тъй рече и тате един ден и замина, макар и хич да не го беше мислил преди. През шейсе и първа беше, войната тъкмо бе започнала. Не му беше леко. Не че беше религиозен, ама стрелбата и убийствата мира не му даваха и все се молеше богу да му посочи чия страна да вземе. Ама то коя ли беше страната на бога? И една заран рече: „Не оставам повече тук, свило ми се е сърцето, като гледам какво е наоколо! Заминавам!“
Продаде всичко: земя и покъщнина, всичко, дето в каруца не можеш го натовари. Запретна два чифта волове и потеглихме за Северен Арканзас. Там тате имаше братовчед и оня му прати писмо, че Северен Арканзас бил райско място за човека, че свободно можеш да получиш земя, при това хубава. Минахме през Тенеси, а там навред, дордето ти стигне погледът, все памук растеше. Стигнахме и Мемфис. Качихме се на един параход и хайде надолу по Мисисипи, а подир това — по Арканзас. Но земята отдавна беше заета. Стигнахме и Литъл Рок. Стояхме там близо три седмици и чакахме братовчеда на тате. А пък аз в това време успях да разуча целия град, знаете какви са децата — навсякъде си врат носа и все щъкат нагоре-надолу. Бяхме се разположили край един поток, ама тате все даваше зор да тръгваме, че времето не чакало. Искаше му се да купи парче земя и да дигне къща, преди да е дошла зимата. Водата, дето я пиехме в Литъл Рок, не беше свят, а пък той си беше придирчив. Вярно, и там има вода, ама не е сладка като тукашната. Разправяха, че по онова време в Литъл Рок се натръшкали от дизентерия и причината била във водата, дето я пиели.