Ама аз нали си бях десет-дванайсетгодишен, морето ми беше до колене. Ходех да гледам как мъжете се обучават и се готвят за война, а пък някои бяха със сопи, все още нямаха пушки. Един ден рекох: „Тате, ти няма ли да станеш войник?“ „Войник, войник — смъмри ме той, — ти стой по-далеч от тях, че ще има свети въртипух!“ Ама аз нали си бях дете, измъквах се и все ходех да ги гледам. Дотогава не бях виждал войници.
Най-сетне дойде и братовчедът на татко. „Амон — обърна се той към тате, защото тъй му беше името, — забавих се, ама нещо ми се изпречи на пътя.“ Извади един лист от джоба си, а на него нарисувал карта и всичко от ясно по-ясно означено. Баща ми погледа-погледа, па рече: „Няма ли да се връщаш?“ „Няма, Амон, няма да се връщам! — отвърна братовчедът на татко. Войник съм вече!“
„Войник ли?“ — попита баща ми и го изгледа.
„Войник, войник, не съм аз за семейство като тебе!“, отвърна оня.
Тате поклати глава. „Не — вика той, — не е там работата. Имам си хубава къща в Кентъки. Жената ми е добра, умна. Най-добрата, дето някога съм срещал. Река ли, тя и момчетата ще ми стопанисват дома, а аз ще си бъда войник. Ако ми беше по сърце обаче, ама не ми е! Та как ще спя спокойно, като знам, че трябва да се дигна и да убия човек, дето дори не го познавам!“
Тате взе картата, натоварихме каруцата, запретнахме воловете и преминахме реката. Още същия ден. И се упътихме къде Северен Арканзас.
А там — земя колкото щеш, само да я работиш! Всичко излезе самата истина. Хубава и равна, както беше казал братовчедът. Намери тате едно парче точно на стигата на два потока — хем долина, хем и по-височко имаше, да ти е драго да работиш! Насред нея извор блика, дърво — колкото щеш, и бял дъб, и кедър, и върба, че и бреза. Пък колко катерички — и то едни таквиз тлъсти, дето всяка заран те будят с цвърченето си. „Бащице наш, бащице наш!“ — рече разнежен тате, ококорил очи право пред себе си, като избра вече място и къща да дигне. После изведнъж кресна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ И тя му я даде.
Някои от тамошните отидоха на война като братовчеда, ала тате си стоеше настрана докрай. Седят си хората и някой току спомене за войната, а той става и си тръгва. Сетне дойде вест, че свършила. Вече бях голям, шестнайсетата карах, и не че се хваля, ама си бях сръчен. Ние, момчетата, помагахме на тате в стопанството и се оправяхме. Добър край беше, плодороден.
Когато подкарах деветнайсетата, рекох: „Тате, мисля да ида в Канзас.“ А той вика: „Виждам аз, че от известно време не те свърта.“
И тръгнах. Тате ми даде кон, седло и педесе долара в злато. Бях решил да ида в Канзас и да стана ловец на бизони, както бях чувал да правят. Смятах, че ще се оправя с пушката не по-зле от всеки друг. Та малко ли бях стрелял по бичета и все в задницата ги удрях, в подкожната лой, там, дето се целят майсторите. Тъй става — съберат няколко души по педесе цента, купят едно биче и го пушкат кой където му душа иска: някой висок — в задницата, в тлъстините; следващият — в бутовете, трети — в някоя плешка или в главата, четвърти — в другата плешка. Стрелял съм и по речно камъче с изрисувано на него с креда малко сърчице — от четирсе стъпки, прав, а пък лежешката — от шейсе.
В Хейс Сити се запознах с един, Минго го викаха. Беше янки, изкарал войната. Пуснали ги и той дошъл в Канзас. В Санта Фе първо драл мулета, после трепал биволи къде Колорадо и се главил един от първите при прокарването на железницата „Канзас Пасифик“, стрелял бизони, за да си изхрани хората, и нямаше нещо, за което да не се беше хващал. Върлинест такъв, сух, само кожа и кости, с жълтеникаво лице и без косъм на главата, а пък и тя една такава жълта. Нямаше повече от трийсетина години. „Някой ден току-виж съм разочаровал шайените“ — казваше той и се почесваше по темето, дето уж трябваше да му бъде косата. Решил беше да си опита късмета още веднъж, защото цената на кожите непрекъснато растеше, в Хейс Сити търговците се надпреварваха да ги изкупуват. Минго имаше скътани малко парици от превози от Форт Сил нататък, както и една стара каруца. Купи всичко, от което имахме нужда, и рече, че мога да му изплатя моя дял от онуй, дето ще го спечелим. Благодарих му от сърце и поехме.