И седемдесе и двата ги одрахме и им отрязахме езиците. Че и козината им остъргахме. Натоварихме каруцата и потеглихме нагоре по хълма прегладнели и каталясали. Помня, че някъде насред склона се обърнахме и погледнахме назад. Луната беше вече високо и земята долу изглеждаше бяла като вода, а труповете стърчаха над нея досущ като черни скали.
Но на човек не всеки ден му се случва такъв удар. Да, далеч не толкова често, мен слушайте! Опитваш вятъра, заставаш срещу му и бавно и внимателно започваш да приближаваш, кажи-речи, през цялото време пълзиш. Разшават ли се — време му е! От двеста крачки са ти в кърпа вързани. Ама шарпът стреля като топ. Истина ви казвам! За него три четвърти миля е нищо, стига да можеш да уловиш на мушката някой мъжкар, че и да го улучиш. Ама не можеш! Виж, от двеста и педесе-триста крачки става, и то с голям зор! Стреляш, а стадото се пръсне и побегне, сетне запре, а ти току притичваш и тъй, дордето не ги изгубиш от поглед.
Не може обаче да се отрече, че с Минго си вземахме своето и зиме, и лете. Пък и не само ние. Под навесите на Чарли Рат в Додж Сити съм виждал не веднъж и дваж със собствените си очи да чакат по педесе-шейсе хиляди кожи, овързани на бали, а дворът му е така наблъскан с каруци, че човек може да го прекоси, без кракът му да стъпи на земята. Каруците са направо една връз друга, че и натоварени догоре, а мъжете, насвяткани до козирката, викат, псуват и чакат да разтоварят. Времето беше такова, че парите избиваха отвсякъде като негърска пот. Мъжете бяха все демобилизирани и надошли от майната си, а пиенето се лееше като река. Нечиста сила, дума да няма! Но тогава човек можеше да се оправи без много-много неприятности, стига да си гледа работата, да почита бога и да не забива нож в гърба на ближния.
Та вземахме си ний нашето и си мислех — край няма да има! Човек така е устроен. Гледа нещо и си мисли, че ще е вечно, а не забелязва кога му идва краят. Лаком е той, като прасе е лаком, и също толкоз сляп. Веднъж през пролетта седях на един хълм недалеч от Медсин Лодж Крик и гледах бизоните. На север се придвижваха. Пролет беше, та следите им все от юг на север се точеха. На север значи отиваха тогава и накъдето и да се обърнеш, все бизони. Ей тъй, един до друг! Пък и не можеш да кажеш колко са — един господ бог на небето знаеше само. Тъй си беше и никой не разбра, че това е краят. Навсякъде виждах одрани и разложени трупове черна почерняла беше земята от тях на половиндневен конски преход. Дъх не можеше да си поемеш от вонята им. И преди да се усетим, в Канзас не остана ни един бизон. Цял ден пътуваш, а ни един за цяр не виждаш! „Тръгвам за Оклахома, рече Минго, там все още има бизони. Надолу по Чимърън или по Бийвър Крийк.“
„Да, ама там е индианска територия — рекох, — а пък аз много-много не ги любя индианците.“
„Имам познати, които са били там и са ударили кьоравото — вика Минго. — Чух за някакъв, дето се върнал с над хиляда кожи, а пък не стоял кой знае колко.“
„Ама има и такива, дето изобщо не са се върнали“ — рекох.
„Мешал съм се с индианците, когато въртях там търговия — вика Минго. — Слаба работа са те, нямат си ей това! — и навири карабината. — Техните пушки бял не би ги и погледнал!“
„Не че ме е страх — рекох, — ама не е редно, щото по закон това са си индиански земи.“
„Индиански, друг път! — озъбва се Минго и плюе. — Няма да е задълго. Някакъв от Додж Сити рече, че една група се кани да тръгне нататък за бизони. Каза също, че и Мейърс щял да иде, за да изкупува кожите и да открие кантора точно там, в Оклахома, а може би и в Тексас, към Канадската река. Голяма работа ще е!“
„И ти смяташ да идеш с тях?“, попитах.
„Не — отвърна той, — не обичам да ми се мотаят хора из краката!“
Та тръгнахме ние двамата за Оклахома заедно с нашите дерачи. Бяхме наели нови, защото старите напуснаха — не искаха да ходят в индианските земи. Главихме двама — един французин и един негър. Трябваше да им плащаме по осемдесе долара на месец, плюс храната заради индианските територии. Както и да е. В седемдесе и четвърта беше — суха година излезе, чак реките пресъхнаха. Помня, че и много скакалци се появиха. Ама все пак стигнахме и имаше бизони. Точно както преди — същинско гъмжило, не можеш да се разминеш от тях. Като че ли бяхме в друг свят, ама само за някое време. Работехме здравата и напредвахме все повече и повече. Трябваше обаче да си отваряме очите на четири и да внимаваме за индианци. Нощем се редувахме да пазим. Не се яви ни един, докато не закарахме първия товар в Додж Сити и не се върнахме оттам. Тогаз вече мярнахме неколцина наведнъж. Негърът се беше заврял в някаква долчинка и дереше бизон, убит от Минго, французинът опъваше кожите край каруците, а ние с Минго се мотаехме наоколо. Появиха се иззад един хълм между долчинката и каруците и едва тогава ги видяхме. Хукнахме, притиснахме ги и започнахме да ги стреляме. „Де го негъра?“, пита Минго. „Няма го“, отвръща французинът. „Мътните го взели! — ядоса се оня, както беше залегнал и гърмеше. — Туй черно копеле ще вземе да се остави да го хванат, а аз мразя да дера! Това ще ми е благодарността, че четири години съм се бил срещу бунтовниците за свободата на негрите!“