Мотаехме се из Додж Сити, когато се разчу, че в Санта Фе плащали добри пари, за да се озаптят Денвър и Рио Гранде, та да мине линията натам, където Арканзас излиза от планината в Колорадо. Минго рече да се стягаме за път. „Не — викам му, — никъде не тръгвам да стрелям и да убивам хора! Дори и за железницата да е, пак няма да стане!“ „Аз четири години съм убивал за правителството — сопна се Минго, — а щом съм убивал за правителството, не виждам защо да не убивам и заради някой друг! Па било и за едната му железница!“ Аз обаче отказах, той отиде, а аз го чаках в Додж Сити. Когато се върна, донесе пари. „Линията ще е на Санта Фе — рече, — а отклоненията — на ирландците.“
След малко продължи: „Горе в Йелоустоун има бизони както по-рано. Чух го от сигурно място. Стягай се!“ Аз обаче не му отговорих. „Какво седиш — вика, — стягай се!“ Тогава му рекох, че никъде няма да ходя. „А какво ще правиш?“ — попита. „Още не съм решил — отвърнах. — Ще видя. Може да си купя парче земя, останали са ми малко парици, колкото за инвентар.“ „Тъп земеделец ще ставаш, а?“ — рече. — „Проклет, тъп земеделец!“. „Може и да стана, ако ми скимне“ — отвърнах. „Събирач на кости!“ — вика той, погледна ме и това бяха последните думи, които чух от него. „Събирач на кости!“ — повтори той, изгледа ме наново и си тръгна. Още не беше изгряло слънцето, а него вече го нямаше. Казаха, че запрашил към Йелоустоун.
Купих парче земя, както си бях наумил. Горе в Канзас. И мисля, че добре ми потръгна. Защо пък да не попревия и аз гръб? Имах някоя и друга пара, колкото за начало, та да си купя инструменти, добитък и каквото още ми трябваше. Останах две години. Подхванах и трета, но разбрах, че не е туй, дето го искам. Нещо ми стана. Не знаех какво е, ама не ме пущаше ни деня, ни нощя.
Продадох и добитъка, и инвентара. Питам един: Колко даваш? Каза ми той — нищо пара в сравнение с онази, дето можех да им взема. Но приех и ми стигна, за да си купя екипировка. Тръгнах надолу през Оклахома, а после на запад. Да, на запад, както правеше по онова време човек, когато му щукнеше път да види.
Минавах през познати места, ама вече беше друго. Не толкова различно обаче, както през деведесе и първа, вече на връщане. Тогава индианците танцуваха навсякъде, откъдето минех — мъчеха се отново да докарат бизоните с танци. От тях и кокал не беше останал, ама ония танцуват, та пушек се дига. Чух, че навред гъмжало от индианци — и горе, в Дакота, и на запад. Наричаха тоя танц „Танцът на призраците“. Правеха магии и се мъчеха да върнат добрите стари времена, ала те отдавна бяха отминали. Щял да дойде един нов свят, разправяха те, само за индианци. Нова земя се раждала — по-бяла и по-чиста, отколкото изобщо можел да си представи човек, а по нея — накъдето и да погледнеш — все бизони. Както онзи път, когато стоях на хълма край Медсин Лодж Крик и ги гледах да се нижат. И през ум не ми минаваше, че няма винаги да е така. Новата земя, казваха те, щяла да се плъзне върху старата, на която вече нямало бизони, и щяла да я прочисти, както дете плюе върху плочата си за писане и я изтрива. Там щели да бъдат всички индианци, от всички племена, щели да стоят и да викат онез, дето са умрели — на новата бяла земя. И живите танцуваха, за да дойде тя.
С очите си ги видях! Имаше и такива, дето лягаха на земята и умираха — тъй казваха те. Както си танцуваха, лягаха изопнати и вдървени, като същински мъртъвци. Онези де, дето са гледали новата земя. После се свестяваха, сякаш от сън се събуждаха, и разказваха какво им се явило. Новата земя била цялата бяла и греела, а мъртвите на нея щастливо им махали с ръка и те даже си поприказвали с тях. Жените пък, дето имали умрели деца, и тях видели.
Някои от белите им се смееха и подиграваха. Разправяха, че индианците съвсем са пощурели. Аз обаче не бях от тях. Преди време, когато бях още млад и зелен, можеше и да им се присмея. Но не и в деведесе и първа, когато се връщах след всичко, дето ми беше минало през главата. Бях лежал като тези индианци и ми се бе присънвало, че се връщам! През деведесе и първа.