Пустите му индианци! Събираха се в голям кръг и танцуваха. Въртяха се и пееха. Те сами си бяха съчинили песните: как са умрели и какво са видели на онази, новата земя. Шаманът им стоеше в средата и се тресеше, закичен с орлово перо, а другите танцуваха около него и пееха. И ето, някой усещаше, че новата земя идва, и започваше да се друса и да трепери сякаш от студ. А шаманът току размахва орловото перо пред лицето му, духа му в очите и вика: „Хън, хън, хън!“ Оня излиза от кръга и застава в центъра, олюлява се като слепец, а шаманът все така размахва перото пред носа му и повтаря: „Хън, хън, хън!“ Тогава оня се разтриса като вампирясал, после изведнъж се кротва, а очите му се облещват като преди да ти ги склопят с монети. Колко време стои така, не мога ви каза, а останалите продължават да танцуват и да пеят. Други пък прииждат ли, прииждат и бум — долу. Лежат на земята като умрели, може би цял ден, а песните и танците нито за миг не престават.
Но това беше през деведесе и първа, когато се връщах, а не на отиване. Казах ви, че на отиване вървях на запад, както правеше всеки, щукне ли му да види път. Бях в Санта Фе и всичко видях с очите си. Отидох в центъра на града, погледнах хората да щъкат насам-натам и реших да си почина. Тогава ме прихвана. Не, рекох си, няма да спирам, нещо ми подсказва да не спирам! Хич не се и маях, завъртях се само колкото да си купя нещо за ядене, а един ме пита: „Накъде така?“ Не знам, рекох му, а той вика: „Боже милостиви, чуждоземецо, вървиш, значи, а сам не знаеш накъде?!“ Аз пък отвърнах: Вярно е, не знам, ама ще разбера, когато стигна! И си продължих пътя.
Стигнах планините. Такива планини не сте виждали! Аз поне не бях. Не приличаха нито на арканзаските хълмове, нито пък на тия тук, в Кентъки. Ония места са открити и високи, а планините са се дигнали още повече над тях. Беше юни, когато ги стигнах, и навред се виждаха цветя. Такива другаде не знам да има. Серей с венче като от чисто злато, а по земята — дребни като парички цветенца. Накъдето и да се обърнеш — пред очите ти все кактуси аленеят. Ама не миришат пущините! Много са красиви, да им се не нагледаш, но завреш ли си носа — мирис никакъв!
Поех нагоре. Там имаше само кедри, хвойна и шубраци, дето за нищо не ги бива. Качих се по-нагоре, а там — едни пинии, сетне тръгне дъб, ама нискорасляк. А още по-високо — големи борове, брадва не видели. Погледнеш надолу, а земята в ниското се опнала — край няма. Пръстта й — с цвят на слънчево небе. Дигнеш очи към върховете — сняг стои, а слънцето се белнало през него като върше на облак през лято. Вятърът бръсне по снега и лицето ти се смръзва, а слънцето грее, та се къса.
Обикалях аз по тия места, без изобщо да питам за пътя. Виждах хора да идват и да си отиват от Санта Фе, сетне никого повече не видях. Сегиз-тогиз из планините срещах индианци я на кон, я застанали нейде. Правех им знаци, те ми отвръщаха, но за пътя никого не питах. Там човек може да броди, а на един изстрел разстояние да има индианци, и пак няма да го разбере. Пък едни къщи имат — досущ купчина кал, на могила приличат. Хогани им викат. Застуди ли се, или пък суша когато настане и тревата изсъхне, преместват се и строят нови.
Лятото изкарах високо в планините. Като захвана студ, се смъкнах надолу и си построих къща като индианските, само че моята на юг гледаше, а задната й страна опираше в една канара. Къщите на индианците гледат само на изток. Такава им е вярата. И навес за понитата направих. Там и преживях зимата — далеч от земята. Човек все ще изкара някак, стига да има пушка като мен, пък аз и капани залагах. Сегиз-тогиз купувах от индианците жито. Два-три месеца обаче жива душа не срещнах, но и не ми липсваше. Исках да отида там и бях отишъл. Човек понякога не може да разбере защо и как го ръководи бог и направлява стъпките му. Живеех там, а знаех, че долу, в ниското, има хора. Ставах, лягах и изобщо не броях дните. Знаех, че в страната има война и смърт, че народът се избива и брат срещу брата се е изправил. Умираха хора и лягаха в земята, по която доскоро бяха вървели и дишали също като мен. И никой от тях не проумяваше причината.
Един господ я знаеше. Замислих се за силата на злото, дето го бях видял през живота си. И дето го бях правил, ако трябва честно да си говорим. Всички го правим, кой повече, кой по-малко, ама човек трябва да се замисли за това.
Види се, главата ми беше пълна с какво ли не. Понякога ми се явяваха като на длан, и то изведнъж, всяко едно нещо и всеки един човек, дето съм познавал. Не знам как, ама ставаше. Всичко заедно, сякаш живееш, а времето е спряло. Не го доумявам това, нямам думи да го опиша, ама тъй си беше, бог ми е свидетел! И то е наистина нещо, над което човек може да се замисли. Сетне се чувстваш някак чужд и вече не е същото.