Дойде лятото, снегът се стопи и аз отново се упътих към високите планини. Видях, че и индианците потеглят. Направиха ми знак и тръгнах с тях. Имаха овце и понита, та отиваха там, дето тревата е хубава. Един-двама знаеха нашия език, е, не добре, ама го поназнайваха. Кажи-речи, цяло лято изкарахме заедно. После тревата изсъхна, дойде време отново да поемаме, поканиха ме и аз пак тръгнах. Ако иска, човек може да отиде. Аз поне съм го правил. Нито те имаха нещо против мен, нито пък аз. Стегна студ, отправиха се те към равнините, а с тях и моя милост. Помогнаха ми да си построя зимна къща като техните, натъркаха с жито гредите за късмет и пръснаха и по пода, като баеха нещо по тяхному, та животът в къщата да бъде хубав. Хвърлиха шепа и в огъня, който ми бяха стъкмили под отвора за дима, и пак рекоха нещо. После наготвиха, седнахме на пода върху овчи кожи и ядохме като равни. А накрая по техния обичай свиха цигари от люспи на семе и тютюн и дълго седяхме и си бъбрихме. Точно както по сечене на дърва тук, когато на хората им е леко на душата.
Пет години изкарах тъй. Живеехме, както ни е по сърце. Нямах от какво да се оплаквам. И на сърцето, и на душата ми беше леко, както никога при оная мъка и съсипия от работа не ми е било. Сигурно и досега щях да съм там, ако не бях се поболял, и то много тежко. Беше през лятото на деветстотната, живеехме в планините, ама като че ли нещо си беше отишло от мен. За нищо не ме биваше. Абе просто ръка не можех да вдигна, като че ли цялата ми сила се беше стопила. Седях на земята и гледах небето — изтъняло и синьо над планините. Сетне ме удари треската. Свали ме и си рекох: Уили Праудфит, няма да те бъде. Тъй си рекох и думите прокънтяха в главата ми като камбана. Помислих си обаче, че и други са умирали, вземайки от живота и най-хубавото, и най-лошото, и пак си рекох: Уили Праудфит, ти не си по-лош от другите. Но треската ме повтори и тогава вече си казах: Ще умреш, и то в далечна земя.
Индианците направиха каквото можаха. Дадоха ми да пия цяр — беше нещо горчиво и черно от различни билки, но не ми помогна. Изгарях отвътре, лежах и всичко ми се виждаше различно. А треската ме носеше на пристъпи. Индианците се отнасяха добре с мен. Повече от това, здраве му кажи! Но бог ми беше пратил тежка болест, затова си рекох: Уили Праудфит, ще умреш.
Да, но знае ли човек какво му е писано? Мнозина несретници и окаяници са видели щастието с очите си и пак не са го познали. Като слепеца, дето вдига лице към слънцето, ама не знае, че това е слънце. А мен господ ме благослови и съм му благодарен.
Индианците разбраха, не бера душа досущ като някое посечено из корен дърво на слънцето. „Братко“ ми викаха, че и име ми бяха дали, и направиха всичко, дето беше по силите им. Построиха отделна къща, стъкнаха огън, настаниха ме там и се заеха да прогонят злото от мен. Мъчиха се не един ден. Седяха, лицата на някои от тях бяха покрити с маски от кожа и целите изрисувани, размахваха пред лицето ми орлови пера, за да примамят злото навън, слагаха ми нещо на главата, на краката, на коленете и на гърдите, някаква смес, към която добавяха и малко царевично брашно. Друг път ми посипваха главата с пясък или пък ме миеха с пяна точно като сапунената, но от билки, и ме подсушаваха с царевично брашно. Хвърляха една подир друга в огъня борови клонки и разни треволяци, за да им дишам миризмата, ама аз бях толкова зле, че хич не ми беше до това. Понякога правеха по пода рисунки от цветен пясък с пера, синци и какво ли не още и пееха, и викаха, за да прогонят злото. Набутаха ме и в една от онез къщички, дето човек се поти, големи колкото да легнеш в тях, пълни с мръсотия и пясък и целите изрисувани, а наместо врата — еленова кожа виси. Но трябваше да е кожа на елен, убит с голи ръце, а не застрелян или заклан. Та сложиха ме там и нажежиха до червено камъни, за да се изпотя. Веднъж ми се стори, че цяла нощ танцуваха и пяха голи и доколкото си спомням, от главата до петите намацани с бяла боя, а вътре гореше буен огън.
Но треската отново ме сграбчваше и се мятах като в някакъв сън. Потъвах в мрака, а нямах за какво да се заловя. Пък и не ме беше еня! Идва и такъв момент, когато човек за нищо не го е грижа. Измъкнаха ме навън и ме положиха на земята. Беше нощ. Усещах, че си отивам. И като нищо можех да си отида, знае ли човек. И тогава точно го видях… Видях един дълъг път да се вие надолу по някакъв хълм, а наоколо — навред зелено. Сочна трева и дървета — кленове, брястове и какви ли не още. Бях на пътя и крачех по него. Целият горях и умирах от жажда. Зелен край беше, с прохладни сенки, ама и огънят не ме пущаше. Слязох от хълма и видях навътре в долината къщи, покриви и зелени дървета. Кривнах и се озовах пред малка бяла черквица с една камбана и зелена морава отпред. Край нея течеше поток. Зърнах го, затичах се и като куче потопих глава във водата, за да угася огъня, дето ме изгаряше. Не гребнах с ръка, не! Бухнах лице във водата и тутакси ми олекна. Хладно ми стана отвътре, а и се напих до насита.