— Но да поседнем на верандата, там е по-хладно.
Лусил Крисчън се обърна към Адел и пристъпи към вратата.
— Да — рече тя, — днес беше ужасно горещо, по-горещо от всеки друг път по това време.
Излязоха, като най-отзад вървеше Уили Праудфит, помъкнал люлеещ се стол, който предложи на Лусил.
Седяха на потъналата в мрак веранда повече от час. Говореха бавно, като правеха малки паузи след края на всяка реплика. Тогава до тях достигаше крякането на жабите в мочурищата и сухото упорито жужене на нощните насекоми в крайпътните дървета. Гласовете им ту се извисяваха, ту се снишаваха в бавен, но съразмерен ритъм, който никой не нарушаваше, ала смисълът на тези звуци като че ли все убягваше на Мън, освен тогава, когато се насилеше внимателно да следи разговора дума по дума. Непреодолимо го привличаше и обсебваше сухият стъргот на насекомите, идващ от потъналите в мрак дървета — хаотичен и безкраен. Накрая му се струваше, че се разнася в самия него, че това е същината на съзнанието му, превръщайки всяка долитаща до него дума в същото безсмислено, монотонно, но упорито жужене.
Говореха най-вече Лусил Крисчън и Уили Праудфит. Тя го попита как са посевите му и той, без да бърза и най-подробно, й отговори, изреди датите на засяване на всяка нива, като при това си спомняше какво е било времето едва ли не всеки божи ден. Сетне се поинтересува как са доктор Макдоналд и семейството му.
— Като изключим професор Бол, добре са — рече тя.
— Закъсал е нещо със здравето, разправят. Отдавна не съм го виждала, но така се говори.
— А татко ти как е? — попита Уили. — Чух, че боледувал и все се канех да те питам.
Известно време тя мълча, после бавно изрече:
— Добре е, благодаря — и сякаш изведнъж намерила сили да го каже, добави: — В Бардсвил е плъзнала същинска епидемия. Знаете как е някои години.
Да, съгласи се Уили Праудфит, някои години се случвало. Попита я как вървят другите работи в Бардсвил. Тя го осведоми и взе на свой ред да го разпитва за тукашни хора, за които бе чувала: къде са им къщите, колко земя имат.
Сегиз-тогиз Адел обогатяваше с някоя подробност разказа му или припомняше нечие име. Сиси обаче не продума през цялото време, а Силвестъс отвори уста само веднъж. Когато на хоризонта проблесна първата светкавица, очертавайки огромния силует на надвисналия над долината хълм, Лусил Крисчън възкликна:
— Вижте, святка се! Утре може да падне дъждец!
Тогава се обади седналият в края на верандата Силвестъс:
— Извинявайте — рече важно той, — но няма да вали. Това святкане е само хитрост на Лукавия.
— Но от дъжд има нужда — отбеляза Лусил.
— Засуши се вече — продължи Силвестъс — и трудът ни отива на вятъра.
Скоро след това стана и без да пророни дума, изчезна.
Докато се отдалечаваше, всички се умълчаха. Адел Праудфит подхвърли:
— Не беше редно тъй да си тръгва. Не беше, ама да го знаете само как работи през деня!
— Току му щукне — рече Уили Праудфит, — стане и забие в мрака. Понякога го прихващат.
Скоро Адел предложи да си лягат. Знаела, че Лусил Крисчън е уморена от дългия път. Влязоха в къщата. Тя удължи фитила на лампата и извади един сламен дюшек и няколко чаршафа от шкафа.
— Ще застеля сламеника на Силвестъс. Лете обича да спи на верандата.
Излезе пак навън, другите останаха мълчаливи в осветения от лампата кръг. Веднъж-дваж я чуха да вика племенника си, после и тя се върна в стаята.
— Никакъв го няма. Но се случва и да не отговаря, когато се замисли за нещо.
Пожелаха си лека нощ и се разделиха. Лусил Крисчън отиде в малката стаичка на Сиси, също така пристроена като онази, в която живееше Мън.
Известно време Мън лежа буден. Знаеше, че трябва да мисли за себе си, за това какво ще прави и къде ще отиде. За пристигането на Лусил Крисчън също. Ала беше уморен. Когато си легна, не почувства умора, но в момента, когато въпросите нахлуха в главата му, го обзе някакъв унес и не съумя да ги изрази дори за себе си. Бяха неща, които трябваше просто да се приемат такива, каквито са, а не да се задават под формата на въпрос и да им се отговаря. Те почти бяха престанали да го тормозят, но ето че нейното идване ги бе възкресило. Неприятното усещане, което с изненада бе изпитал, когато Уили Праудфит дойде в скривалището му в храсталака и му съобщи за пристигането й, отново го завладя. Скоро обаче унесът погълна и него. До слуха му едва доловимо долиташе жуженето на насекомите в крайпътните дървета. Постепенно мислите му и самият той бяха погълнати от това сухо, едва осезаемо трептене, което бе живот, но живот, сведен до най-безсъдържателен и безплоден ритъм — шепот на изгарящи в сухия въздух листа и попукване на спечена от слънцето пръст. Неусетно задряма.