Събуди се от слабия шум на отварящата се врата, която в тясната стаичка беше на по-малко от ръка разстояние от леглото му. Не помръдна. Лусил Крисчън — защото беше сигурен, че е тя — влезе в стаята и внимателно затвори вратата зад себе си.
— Пърс! — сухо прошепна тя. — Пърс!
— Да — промълви той.
Тя не отговори веднага.
— Трябваше да говоря с теб, Пърс.
Подпря се на лакът и се взря в мрака към нея. Докато напрягаше очи, за да я види, у него изведнъж бликна възторжено, непреодолимо желание. Протегна ръка и я хвана за китката. Почувства плътта й — свежа и силна. Напипа тънките костици и я стисна, изопвайки кожата върху тях. Затягайки все по-силно пръсти, той се опита да я придърпа към себе си. Ръката й се подчини, но някак безжизнено и вяло, сякаш дърпаше прогизналия край на дебело въже. Тя не се съпротивляваше, но усети у нея непокорството на безразличието — мъртва тежест, която го изненада, досущ като човек, който се опитва да вдигне нечие добре познато тяло и изведнъж открива, че в своята несвяст или гибел то като че ли вече изцяло се е просмукало от непреодолимата тежест на земята. Откри, че го обзема ярост и се запъна със свободната си ръка в леглото, за да прехвърли цялата й сила в другата. Но тогава дори и в непрогледния мрак видя, че ръката й продължава да виси все тъй безжизнено и вяло, и усети отпуснатите, нетрепнали дори сухожилия на китката. Яростта и желанието на мига го напуснаха.
Отвори пръсти и ръката й се полюшна край тялото като отсечен клон.
Взря се в тъмнината към нея и изръмжа:
— Не биваше да идваш тук!
— Преди няколко минути не мислеше така.
— Не биваше — настоя враждебно той.
— Исках да говоря с теб.
— Не биваше! Сиси ще разбере и ще им каже!
— Няма — отвърна Лусил. — Тя спи като бебе. Няма да разбере. — След това добави, и то без ирония: — Мисля, че вече знам как се влиза безшумно. Научих се още миналата зима.
— Можеше да поговорим и утре.
— Не! — отсече Лусил. — Никакво утре! Особено щом съм решила да ти кажа онова, което смятам, че трябва да ти кажа! Сега! Утре може да си замина, без дори да сме говорили, и цял живот ще се питам какво ли щеше да е, ако го бях споделила.
Стоеше все така насред стаичката. В мига, в който замълча, той отново долови далечното, завладяващо с упорството си жужене откъм невидимите в мрака крайпътни дървета.
Отпусна се в леглото по гръб. Извърна поглед от нея и се загледа нагоре в смътното очертание на тавана.
Тогава тя каза:
— Запали лампата!
Мън се надигна.
— Ще видят! — възрази той.
— Не! — сопна се тя. — Няма да видят!
Той се изправи, седна на ръба на леглото и пипнешком се пресегна към струпаните в долния му край дрехи. Навлече ги и отново седна.
— Ще ни видят — повтори той.
— Няма! — натърти Лусил. — Можеш да намалиш малко фитила, но искам да е светло. За да говоря. Знаеш ли, в действителност ние с теб никога не сме разговаряли на светло, в истинския смисъл на думата. Винаги сме говорили, без да мога да те видя. Без да виждам лицето ти. Понякога съм се замисляла за това и изведнъж разбрах, че всъщност не те познавам — помълча, после попита: — А ти?
Мън не отговори.
— Запали лампата! — заповяда тя.
Той стана, бръкна в джоба на панталона за кибрит и опипом тръгна към лавицата, където стоеше газеницата. Босите му нозе безшумно се плъзгаха по дъсчения под. Драсна клечката, закривайки пламъка с ръка, и сянката му се люшна върху стената зад него и тавана, докато поднасяше огънчето към фитила. Когато той колебливо заблещука, сложи шишето и го намали така, че на ръба на лампата остана да мъждука несигурно, тъничко като червей пламъче.
Върна се на леглото и се загледа в нея.
— Няма ли да седнеш? — попита.
Тя се отпусна на единствения стол с плетено тръстиково дъно, изправен до стената срещу леглото. Под черната пола на роклята й видя сбраните на пода крака. Отбеляза равнодушно колко високи и силно заоблени са сводовете на ходилата им.