— Той е просто едно нищо! — натърти тя и повтори, като бавно поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна и размаха ръце в протест, но вяло, подобно на болник, чиито сили го напускат.
— Мога да го сторя! — настоя той.
— Той е просто едно нищо — потрети Лусил и бавно и укорително поклати глава. — Дори и Чивърс струваше повече.
Мън отново приседна на ръба на леглото и впери очи в нея.
— Късно е — прошепна тя най-сетне.
— Да, късно е.
— Може би не трябваше да идвам — безизразно добави Лусил.
— Може би.
— Мислех, че трябва — въздъхна тя и стана.
На вратата, вече с ръка на бравата, тя се обърна, за да го погледне отново и сякаш да му каже нещо. Той седеше, както и преди — подпрял лакти върху коленете, докато ръцете му безводно висяха между тях, а очите му се взираха в стола, на който бе седяла Лусил. Тя внимателно натисна дръжката и се плъзна навън. Вратата тутакси се затвори зад нея и резето с леко изскърцване падна в гнездото си.
След малко Мън стана от леглото, отиде до лампата, наведе се и духна пламъка. Навън бе непрогледен мрак. Вятърът отдавна бе утихнал и сега ръмеше кротък дъждец. Стоя дълго посред тъмната стая, а дъждът с леко шумолене продължаваше да облива листата и тревата.
Когато излезе на задната веранда, Уили Праудфит тъкмо се задаваше по пътеката, понесъл котлите с мляко в ръце. Мън го изчака да наближи и поздрави:
— Добро утро.
Уили мрачно му отговори и влезе в кухнята. Мън постоя така известно време, заслушан в бълбукането на разливаното мляко, после отиде на двора. Утъпканата земя на пътеката изглеждаше почти суха. Тревата обаче бе влажна и тук-там по стръковете висяха капчици вода, искрящи в ясната светлина на утрото.
Уили Праудфит излезе от кухнята и се приближи до него. Без да каже дума, постоя, оглеждайки двора, склона на хълма и небето така, сякаш за първи път съзерцаваше красотата на утрото.
— Пърс — подхвана най-сетне колебливо той, все още без да го поглежда.
— Да? — стрелна го с очи Мън.
— Пърс… — Уили отново млъкна, после рязко се обърна към него и рече! — На мен каквото ми е на ума, туй ми е и на устата! Аз другояче не мога. Знаеш, че няма нещо, което да не направя за теб. Знаеш, че домът ми е и твой дом и можеш да останеш тук колкото поискаш, и за мен е гордост, че мога да ти го кажа. Има обаче нещо, дето трябва да го знаеш…
— Добре де, казвай! — кимна Мън.
— Снощи мис Крисчън е била в стаята ти, а и ти си бил там.
— Това не е… — започна Мън, но Уили почти заповеднически вдигна ръка и продължи:
— Била е при теб! Силвестъс я видял да влиза. Тъкмо отивал на верандата да си легне. Тази заран дойде и ми го каза. Не е редно, Пърс. Не съм човек, дето поучава другите. Всеки има време сам да реши какво да прави, ама не е редно, Пърс. Особено в къщата на Дели. Не е справедливо към нея. Все едно да й хвърляш прах в очите — и той се взря в безизразното, сякаш дървено лице на Мън. Оня дори не го гледаше. След миг протегна ръка, хвана го за лакътя и добави: — Тежеше ми на сърцето, но ето че ти го казах!
— Лусил Крисчън наистина идва в стаята ми — отвърна Мън все така без да го поглежда. — Трябваше да ми каже нещо. Нещо важно, което според нея не търпеше отлагане. Каза ми го, поговорихме и си тръгна — извърна очи към него и додаде: — Това е всичко.
— Радвам се да го чуя — рече Уили и свали ръка от лакътя на Мън.
— Това е самата истина!
— Не се и съмнявам — поклати глава Уили.
— Тази сутрин си заминава. Решила го е, тъй че Силвестъс няма защо да се тревожи — замълча, сякаш размишляваше, после сви рамене: — Съжалявам, че го казах, имам предвид последното. Това е всичко.
Двамата бавно се отправиха към къщата, но преди да стигнат вратата, Мън се спря.
— Бил Крисчън е мъртъв — прошепна той. Поминал се преди четири дни.
— Но снощи тя каза, че бил добре! — възкликна Уили Праудфит.
— Умрял. Това беше едно от нещата, които дойде да ми каже.
— Умрял… — повтори Уили, сякаш твърде бавно осмисляше чутото. — А пък аз ги наговорих едни… Чувствам се омърсен отвътре заради туй, което ти казах. Пък и дето си го мислех.
— Няма нищо — рече Мън й двамата влязоха в кухнята.
На закуска почти не разговаряха. Адел Праудфит подхвърли нещо, Лусил Крисчън се опита да я подкрепи, но другите мълчаха. Към края на закуската двете също се умълчаха. Лицето на Лусил бе мъртвешки бледо, а кожата й някак болезнено опъната по костите.