— Може и да не сяда, не се е преуморил — подхвърли Силвестъс с недвусмислена ирония, но сякаш на себе си.
— Така е, Силвестъс — потвърди Мън, но и този път не се обърна. — Наистина не съм уморен.
— Я ни попей, Дели — подкани Уили жена си, — че ми се е прислушало нещо хубаво.
Тя започна да тананика, отначало почти без думи, после спря и отново поде:
Тя млъкна и побърза да обясни:
— Тази вечер нещо не съм в настроение.
— Седни, Пърс! — рече Уили Праудфит и в гласа му се долови раздразнение.
Мън не отговори.
— Уили — попита той след малко, — сенаторът Толивър още ли си живее в имението „Монклер“?
— Толивър ли? — промърмори замислено Уили Праудфит и се умълча.
— Да.
— Доколкото знам, още е там — отвърна другият и добави: — Чувам, че доста изпаднал, а като се сетя за едно време…
— Лош човек беше — обади се и Адел.
— Сядай! — подкани го отново Уили.
Мън се обърна и се взря в едва разпознаващите се в сянката силуети.
— Уили — рече той, — тръгвам!
— Не, Пърс! — гласът на Уили беше необичайно тих.
— Никъде няма да ходиш.
— Тръгвам — настоя Мън. — И то още тази вечер.
— Няма смисъл.
— Има — бавно изрече Мън. — Или поне така ми се струва.
Другият стана от пода, където се беше излегнал.
— Не — започна той. — Не…
— Да! — прекъсна го Мън.
Известно време никой не продума. Насекомите продължаваха все тъй сухо да скрибуцат и да жужат в крайпътните дървета.
— Ако може Дели да ми даде царевичните питки, дето останаха от вечерята и малко сланина… — помълча и заключи: — Тръгвам!
— Ще ти приготвя нещичко. Не кой знае какво, но… — Адел стана от стола и се изправи несигурно, без да довърши изречението си. След малко рече: — Никъде няма да вървиш!
— Благодаря — кимна Мън, — но ще взема питките и тръгвам.
— Сигурен ли си, че наистина трябва да заминеш? — попита Уили Праудфит.
— Да, така реших — отвърна Мън.
— Но сигурен ли си, че трябва?
— Реших го тази сутрин и просто изчаквах да се стъмни — обясни Мън.
Мина покрай тях, влезе в къщата и пипнешком тръгна през стаята. Препъвайки се, Уили Праудфит го последва. Драсна кибрит, мракът изведнъж отскочи назад, отблъснат от пламъка в пръстите му, и той запали лампата.
Влезе при Мън в пристроената стаичка и застана пред него с лампата в ръка.
— Исках само да си взема някои неща — обясни едва ли не извинявайки се Мън. — Кърпичките, дето ми ги купи от Тибс, и едно-друго…
— Нали не е… — започна Уили, вперил очи в полюшващия се пламък на лампата в ръката му. — Нали не е заради туй, дето ти надумах тая заран?
— Онова ли? Та аз вече го забравих.
— Домът ми е и твой дом, Пърс.
— Знам — рече Мън. — Не е заради това.
Другият като че ли не можеше да откъсне очи от трепкащия зад окаденото стъкло пламък. Без да отмества поглед, попита:
— Ще се върнеш ли?
— Ще се върна — увери го Мън.
Уили вдигна очи и го погледна.
— Реши ли човек нещо — кимна той, — аз повече не се бъркам.
Мън запали другата лампа.
— А сега да си събера нещата — рече той.
От кухнята долетя шум от суетнята на Адел.
— Ще ида да помогна на Дели — рече Уили Праудфит.
— Не ми трябва нищо друго, освен питките — предупреди го Мън, но оня беше излязъл, преди да се е доизрекъл.
На тръгване се спряха на верандата, за да се сбогуват.
— Върни се — промълви едва чуто Адел.
— Ще се върне! — прекъсна я мъжът й почти грубо.
— Непременно — потвърди Мън.
Уили Праудфит му предложи коня си, но той отказа, като го увери, че без него е по-безопасно. Уили поиска да го откара поне донякъде с двуколката, но той не прие и това, благодари му и се отправи към портата. Беше изминал почти половината разстояние до нея, когато Уили го догони и сложи ръка на рамото му.
— Нали не е заради тая заран?
— Не е — увери го Мън.
Адел дойде при тях и тримата се отправиха към портата.
До „Монклер“ се добра за две нощи. Първия ден прекара в една изоставена колиба сред гората. Натъкна се на нея призори, когато свърна вдясно от пътя, търсейки вода. Беше минал по някакъв мост над малък поток на около три мили по-нагоре по пътя. Течеше на юг и тъй като долината беше сравнително тясна, надяваше се да го открие накъде на миля встрани.