Отначало помисли, че домът е пуст, но вече отблизо забеляза, че изпод краищата на пердето, изпод затулващия един от прозорците плат, едва-едва мъжди светлина. Със сковани и присвити крака стъпи върху разхлабения дъсчен под на верандата и отпусна ръка на бравата. С тихичко изскърцване вратата се отвори веднага.
В мига, когато влезе, на колебливата светлина от лампата с намален до края фитил зърна човека в леглото — покрит само с чаршаф и с извърнато към стената лице. Затвори вратата след себе си внимателно, сякаш влизаше в стаята на болник, и леко приведен напред, угрижено се вторачи натам. Онзи бавно, почти мъчително се раздвижи в леглото и обърна лице към него. Видя как слабо проблясващите на светлината очи се разшириха, а от усилието да проговорят устните се сгърчиха.
— Какво искаш? — изхриптя той.
Без да отговори, Мън с все така присвити колене направи две широки крачки. Отпусна лявата си ръка върху долната табла на леглото, приведе се и напрегна зрение.
— Какво искаш? — повтори онзи.
Мън се наведе още повече и изпитателно се вгледа в продълговатото изпито лице над омачканите чаршафи.
— Та това… Та това си ти, Пърси Мън! — възкликна мъжът на леглото.
Облегнат на таблата, Мън помълча известно време.
— Отдавна не се бях сещал за теб — отвърна той почти шепнешком, като продължаваше да се взира в него. После добави: — Почти бях забравил как изглеждаш.
Мъжът в леглото се надигна с мъка и се облегна на лакът.
— Какво искаш? — попита той.
— Почти бях забравил как изглеждаш. Съвсем ми беше излязъл от ума — думите се нижеха мудно, унесено. — Сетне нещо се случи и пак се сетих за теб, Толивър.
— Какво искаш? — настоя мъжът в леглото, този път почти несъзнателно.
— Да те убия — отвърна Мън, без да помръдва, и добави: — Сега ще те убия, Толивър! — спря, ровейки се сякаш в спомените си, и след миг продължи: — Като ти се нагледам.
Дългите мършави пръсти на мъжа в леглото се свиха и разпуснаха безцелно.
— Може и да ме убиеш — рече кротко той. — Може би ти си човекът, който трябва да го стори, Пърс.
— Да, аз съм — отвърна Мън. — Знаеш, че веднъж убих човек. Или поне си мисля, че съм го убил. Бях един от ония, които го извършиха, но ми се струва, че аз стрелях пръв. Натиснах спусъка и той се обля в кръв. Нали знаеш — и понижи доверително глас, — натискаш спусъка и край!
Пръстите върху чаршафа престанаха да мърдат.
— Тогава не чуваш гърма — рече Мън. — Той се разнася след това.
— Не ме е страх — отвърна мъжът в леглото.
— Гърмът — повтори Мън, — гърмът идва после. Може и изобщо да не го чуеш.
— Не ме е страх — повтори онзи, сякаш на себе си.
— Да — поклати глава Мън, като човек, който объркано се мъчи да си спомни нещо, — не те е страх. А аз си мислех, че ще се уплашиш.
— Когато те видях да стоиш там, леко се стреснах, но сега вече не се боя. Преди време, преди месец може би щях да изпитам страх. Но не и сега. Нещата се променят, а ти не знаеш това, Пърс — той се взря в лицето на приведения над него човек. — Хайде, защо не го направиш?
Защо не го направиш, а? Нали точно за това си дошъл, Пърс? — изговаряше името му меко, почти ласкаво.
Мън измъкна револвера от джоба си и го погледна.
— Ще те убия! — заяви той. — И така ще ти направя услуга! Ако не го сторя, ти ще продължаваш да лежиш тук, в този дом, ще продължаваш да бъдеш нищо! Нищо! А винаги си се мислил за нещо. Дори и сега. Там, на пътя, си поставил нова пощенска кутия, но… — и той се наведе още по-близо, клатейки сякаш съжалително глава, — тя ще остане празна! Празна! А ти ще бъдеш нищо! Пък и нали знаеш, че винаги си бил нищо! — той поклати отново глава: — Нищо! Нищо!
— Нищо ли? — попита гласът като ехо. — Човек няма представа какво е. И ти не знаеш какво си. По едно време си мислеше, че знаеш. Когато бяхме приятели, Пърс — Толивър отново се отпусна назад, но без да затваря очи, а само леко премрежи клепачи, тъй че блясъкът в тях изчезна, и рече уморено: — Харесваш ми, Пърс. Сега вече ми харесваш. Не те знам какъв си всъщност, а ми харесваш. Но и ти не знаеш какъв си.
— Знам, и аз съм нищо — отвърна Мън студено и вдигна револвера, но не се прицели. — Когато го направя обаче, вече няма да съм нищо! Тази мисъл ме осени изведнъж: направи го, направи го и няма да си нищо! Да, точно с тези думи проблесна тя в съзнанието ми и аз дойдох. Дойдох, за да те убия! — той насочи дулото към него. Известно време стоя неподвижно, после заключи: — Не защото ти си мръсник, а заради самия себе си!