На пресечката до хотела чу някой да го вика по име и се спря, оставяйки човешката река да шурти от двете му страни. Един як набит мъжага с черно палто се беше изправил в двуколката си и му махаше с ръка. „Насам.“, крещеше той и го подканваше да отиде при него. Пърси Мън на свой ред му махна и си запроправя път към двуколката, в която освен здравеняка седеше и млада жена.
— Качвай се! — заповяда онзи, все още прав. — А ти, Съки, се посмести, та Пърс да седне! — обърна се той към девойката.
— Тъй като ви гледам, и вие не сте се придвижили кой знае колко — забеляза Мън и свали шапка за поздрав.
Все така прав, здравенякът яростно замахна с ръка над главите на хората.
— Не сме, я, с тоя народ пред нас… — почти изкрещя той. — За четирийсет минути едва успях да се дотътря от пазара до тук. Ама ти слушай какво ти казвам и се качвай!
Мън погледна въпросително младата жена, а тя, както се оказа, му се усмихваше.
— Съки, това е Пърси Мън — обяви здравенякът, — а туй пък е мойта щерка, Съки! Миналата седмица се върна от Сейнт Луис.
— Драго ми е да се запознаем, мистър Мън — кимна девойката.
— И на мен, мис Крисчън — отвърна той.
— Викай й Съки, а сега скачай тук! — намеси се другият. — Че поотмести се де, Съки, цялата седалка си заела!
Мън сложи крак на стъпалото и се покатери в двуколката. Постави чантата в скута си, но това го накара веднага да се почувства неудобно и натясно.
— Няма защо да ми викате Съки — рече момичето — Името ми е Лусил.
Мъжът на свой ред се отпусна тежко, притискайки тялото на девойката към Мън.
— Ще й викаш Съки и толкоз! — отсече той.
— А вие, мистър Мън, обяснявате ли си как е успял да обърне името Лусил на Съки? — попита момичето облягайки се назад, за да може да го погледне изпод широкополата си сламена шапка със синя кордела.
— Абе аз съм обръщал на Съки толкоз имена, колкото не си и сънувала! — заяви навъсено баща й. — Стига да реша, всяко име мога да обърна на Съки!
— Помня, че се казвате Лусил — рече Мън.
— Нима?
— Да — потвърди той. И наистина помнеше, че името й е Лусил, макар никога да не бе чувал Крисчън да назовава другояче освен Съки дъщеря си, която през всичките седем години от завръщането му в Бардсвил бе живяла в Сейнт Луис. Реши, че навярно си го спомня от времето преди да тръгне на училище, когато ходеше у тях при малкия Бил Крисчън. Бил имаше сестричка, по онова време едва-що сменила пелените с рокличка. Вероятно го помнеше оттогава, макар напълно да му бе изхвръкнало от ума през изминалите петнайсет години. За момиченцето обаче не можеше да си спомни нищо, дори и как изглеждаше. — А и вас помня — добави той.
— А пък аз не ви помня! — отвърна иронично тя едва ли не радостна от този факт.
— Не сме мръднали и три метра — отбеляза Крисчън.
Свали черното си бомбе и прокара носната кърпа първо по загорялото си едро лице с рижави мустаци, а сетне и по широкото си лисо теме, което блестеше на слънцето досущ като… оникс, да речем, изпъстрен с тънички червени жилки и изваян във формата на главата му, а после шлифован, за да блесне. — Бог ми е свидетел, че присъствието на тия хора ме радва! Цели два месеца се мъчих да ги докарам, ама де да можеха да вървят малко по-бързичко! — възропта той и изгледа дъщеря си и Мън така, сякаш те са виновни за насъбирането на тази объркана мудна тълпа и претоварените возила. — Просто искам да оставя тая кранта в конюшнята и да отида на събранието.
Крисчън мушна подгизналата и смачкана на топка носна кърпа в горния джоб на черното си палто и отново нахлупи бомбето на лъскавото си, прошарено от червени жилчици теме.
— Мистър Бил, я да повикам някое момче от хотела да прибере двуколката — предложи Мън. — Можете да оставите коня в моята клетка. Наел съм една, но оня ден се прибрах у дома с коня, а тази заран пристигнах с влака.
— Бива — съгласи се Крисчън.
Мън скочи от двуколката, свали шапка на момичето и започна да си проправя път към хотела. Широкият вход беше почти задръстен от безделници, които се ползваха от сянката и стъпалата, за да зяпат над множеството. Мън успя и с тях да се пребори. След яркото слънце вътрешността на хотела му заприлича на огромна тъмна бърлога, пълна с витаещи сенки, а настойчивите викове сякаш идеха от ято накокошинени есенни гарги, подплашено подели кавга в клонака на тънещо в мрак дърво.