— За бога! — отдръпна се от него Мън. — Нима искаш да кажеш, че трябва да се изтъпаня в съда и да заявя, че същия този подиробед някой ти е откраднал ножа?
— Та това си е самата истина! — заяви Тривелиън и сви рамене. — Не мога да я променя.
— Добре — въздъхна Мън. — Карай нататък!
— Отидох си и сложих на масата в кухнята ножа и буцата сирене, дето ги бях купил в града. Точно както казах. Сетне видях, че жената я няма, и разбрах, че е в градината да загърля късните тикви. Нарамих и аз мотика и отидох при нея. Като се прибрахме, сиренето и ножът ги нямаше.
— Това ли е всичко? — попита Мън.
Тривелиън пак примижа, кривна леко глава и отвърна:
— Не, не е. Но кажи-речи, е всичко — той се взираше в лицето на Мън и продължаваше да примигва. — Сега се сещам, че мернах един от негрите да клечи край пътя. От ония, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Виждал съм го и друг път, но не му помня името. Като видях, че сиренето и ножът ги няма, тъй ми причерня, че бях готов да ида и да го направя на кайма! Но жената рече: „Недей, Харис, голяма работа!“, а аз й се сопнах: „Господи помилуй, как да не е голяма, като знам как сме я закъсали с парите!“ Но тъй и не отидох. А трябваше — добави замислено той. Сетне цръкна тънка струйка слюнка връз каменния под и заяви: — Трябваше да му извия черния врат.
— Хубаво — съгласи се Мън, — но защо не ми го каза в самото начало?
Тривелиън разпери огромните си червеникави пръсти върху коленете и се загледа в тях, като че ли ги изучаваше. След малко вдигна очи към него и отвърна:
— Защото никога не казвам „хоп“, преди да съм прескочил оградата.
— А трябваше! — рече Мън и сещайки се за жена му, добави: — Трябваше да ми се довериш!
— Може би — отвърна Тривелиън.
Когато Пърси Мън го попита кога се е прибрал онзи следобед, отвърна, че не можел да си спомни точно, но било някъде след пладне. Тялото на Дъфи бе намерено в ракитака малко преди здрач. Лежал е там отскоро, но Мън заключи, че е имало достатъчно време някой да открадне ножа, да го пресрещне на пътя, да го пречука и ограби.
— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече той, — тогава може би ако не друго, щях поне да намеря ножа. А сега имам време само до девет заранта — и като помълча умислено, запита: — Сигурен ли си, че не знаеш името на негъра? На онзи, дето си го видял?
— Не го знам — отвърна Тривелиън. — Но е от тез, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Те тъй са се омешали, че не можеш ги разбра кой какъв е.
Мън се извърна към вратата и подвикна на Дики да му отвори. И докато оня се туткаше с ключовете, застана пред Тривелиън и рече:
— Ще направя каквото мога — после му подаде ръка, която Тривелиън пое леко озадачен, сбогува се с него и излезе.
Прекоси безлюдния вече площад и се отправи към съда, мина през служебния вход и влезе в кабинета на шерифа. Опрелият се на бюрото висок, вече позастаряващ мъж го посрещна с едно „Здрасти, Пърс. С какво мога да ти помогна?“ — и посочи към един стол.
— Искам една услуга, Сам.
— Казвай — отвърна шерифът и добави: — Но защо не седнеш? Чак аз се уморявам, като те гледам да стърчиш.
— Не, предпочитам да остана прав.
— Ако си решил цял живот да стърчиш така, ще се изхабиш, преди да му е дошло времето, момче.
Шерифът избута още по-назад собствения си стол и започна да приглажда с пръст посивелите си мустаци. Кацналите на носа очила със сребърни рамки му придаваха учудващо благодушен вид.
— Искам да ми дадеш неколцина от твоите хора, Сам.
— То тях за нищо не ги бива — заяви шерифът, — но можеш да си избереш когото поискаш. И ако щеш, изобщо не ми ги връщай.
— Трябват ми само двама, за да свършим една работа.
— И каква е тя, Пърс?
— Ако трябва да бъда откровен, Сам, искам да дойдат и да ми помогнат да нарушим закона. Аз съм адвокат и много добре знам какво означава това. Искам да ми помогнат да изтърбушим двайсетина негърски колиби. Търся нещо.
— Вземи Мънроу и Карсън — рече шерифът.
— Не го искам Карсън — отвърна Мън.
— Че какво му има на Карсън?
— Нищо, преди малко го срещнах на излизане от затвора. Повдига ми се от него.
— Много си е добър той — помъчи се да го защити шерифът. — Действа така, както смята, че трябва да действа.
— Но е голяма гад — рече простичко Мън.
— Добре, добре, Пърс! Ще повикам Бърк, стига обаче да го намеря. Днес има пълнолуние и наистина някой може да те види с Карсън. Не те виня ни най-малко. Самият аз никога не излизам с този мръсник по пълнолуние. Ще ме мернат отнякъде, та сетне да се чудя какво да правя — и като изтика още по-назад стола, пресегна се, завъртя ръчката на телефона, долепи слушалка до ухото си и поиска някакъв номер. Докато чакаше да му отговорят, вдигна очи и подхвърли сякаш между другото: — Той и Бърк е същата стока!