Помощник-шерифът похлопа на вратата.
Нещо се размърда, а сетне долетя и нечий приглушен от съня и стените глас:
— Кой?
— Отваряй! — заповяда помощник-шерифът.
Отговор не последва. В колибата отново се разшаваха и се чу неясен говор.
— Искаме да те питаме нещо — извика Мън.
— Сегинка, шефе! — отвърнаха отвътре.
Вратата едва-едва се открехна, но в замяна на това проскърцването на пантите им се стори оглушително. Някакъв мъж подаде глава. „Негър!“ — с изненада отбеляза Мън, съзирайки лъсналото му на лунната светлина лице.
Помощник-шерифът стовари юмрук върху вратата и запъвайки я като че ли неволно с рамо, надникна вътре.
— Отваряй, чичка! — викна той. — И вземи, че пални някоя лампа!
Пърси Мън последва помощник-шерифа в колибата, където мракът в първия миг им се стори непрогледен, враждебен и душен като в бездна.
Кибритената клечка проблесна в ръката на мъжа и лизвайки фитила на лампата, се превърна в пушливо пламъче.
Негърът се обърна към Мън и той забеляза, че лицето му бе възжълто, със също тъй жълти и прекалено големи очни ябълки.
— Кво има бе, шефе? — попита той.
— Ами… — Мън се поколеба и погледна към безучастното лице на помощник-шерифа. И точно това, че се запъна, че подири с поглед оня, го накара да се почувства като страхливец, като кокошкар. Беше сигурен, че забелязвайки колебанието и умоляващия му поглед, другият също го бе взел за някой треперко или най-малкото за глупак.
— Слушай, чичка — емна го без заобикалки помощник-шерифът, — вие къде готвите? Имате ли си кухня?
Докато той говореше, Пърси Мън изведнъж забеляза жената, свита под юргана на кревата, останал извън светлия кръг на лампата. Забеляза я заради очите — черни, вторачени и искрящи в полумрака, почти нечовешки, досущ като очи на гнездяща птица, втренчени от сенчестия клонак в натрапника, или като очите на готов за скок заек.
— Готвим в другата стая — мънкаше в това време негърът.
Помощник-шерифът отиде до затворената врата и я блъсна с обичайния си жест.
— Я светни тук! — нареди той.
Мън изгледа негъра, който се затътри с лампата нататък, усещайки през цялото време прикованите в себе си очи.
— А къде държите ножове, вилици и тям подобни? — попита помощник-шерифът.
— Ей в онова чекмедже на шкафа — посочи човечецът потъналия в мрак вдигнат на четири тухли шкаф до стената.
Помощник-шерифът издърпа чекмеджетата и разбърка съдържанието им с показалец. После вдигна очи към негъра и попита:
— Това ли е всичко?
— Да, сър.
Той се обърна към Мън и рече с глас, в който се долавяше безкрайно търпение:
— Не е зле да попреровим.
Мън кимна.
— Да викнем тогава Мънроу и да започваме — рече помощник-шерифът.
Пърси Мън отиде до вратата към двора, отвори я и подвикна на Мънроу. В същия миг видя как дългурестата му фигура се откъсна от мрака на дърветата и тръгна към него през сечището, а сянката й заплува в бисерната светлина пред нея.
При влизането на Мънроу Бърк вдигна поглед от сандъчето с гвоздеи, стари железарии, телчета и върви, което преглеждаше, и рече:
— Карай наред, откъдето си избереш!
Мънроу отиде до някакъв сандък в ъгъла срещу печката и го отвори. Мън видя, че в него няма нищо, освен въргаляща се на дъното купчина дрехи. Оня ги хвана с две ръце и ги тръсна. Това беше всичко.
— Тук го няма! — отсече Бърк. — Да идем в другата стая — и се обърна към негъра: — Донеси лампата!
Останалите го последваха, а жената безмълвно се вторачи в тях от кревата.
— С тая скорост ще откараме до заранта — рече Бърк, когато вече се отдалечаваха по пътя.
— Може пък в следващата да ни проработи късметът — подхвърли Мънроу.
Но той не проработи. Както и преди Мънроу заобиколи отзад, а другите двама се отправиха към входната врата. Някакво куче се нахвърли с лай отгоре им и започна да кръжи около тях, без те да могат да го стигнат. Претърсиха колибата издъно, а в това време негърът стърчеше насред стаята с лампа в ръка и върху съненото му лице започна да се изписва напрежение и почуда. Жената и децата ги гледаха втренчено, а в погледите им се четеше враждебност. Същата бе картината и в останалите колиби. Кибритът проблясваше, трепкащата и неравномерна светлина на лампата очертаваше смътно предметите в стаята, помощник-шерифите се навеждаха, за да започнат да тършуват из сандъците или да отварят чекмеджетата, които проскърцваха в нощната тишина изненадващо силно, а от разбърканите кревати и сламеници извън кръга на светлината напрегнатите очи неизменно се вторачваха в тях. В две от колибите бебетата ревнаха със запалването на лампата. Плачът бързо преминаваше в отмерени и задъхани хълцания, които подсказваха, че скоро няма да секнат. Когато детето във втората колиба се разциври, Мън се обърна към жената и кресна: