Яздейки към къщи същия следобед, Пърси Мън непрекъснато си задаваше въпроса: власт ли искаше сенаторът? И реши, че точно това е целта му — да се сдобие с власт! Но ако Толивър, с чиято помощ бе създадено сдружението, останеше в управителния съвет и то успееше, той несъмнено щеше да я има. Зад гърба му щяха да застанат неговите членове, а един солиден фермерски глас на собствена територия има огромно значение за избирането на някого където и да било. Той обаче явно предпочиташе да разруши със собствените си ръце всичко, което бе създал. А да унищожиш създаденото, е също власт, и то най-могъщата! И може би наистина е така, помисли си той. Върхът на суетата!
Мей бе в градината точно както и в онзи ден, преди няколко месеца, когато бе пришпорвал покритата с пяна кобила, за да си дойде колкото се може по-скоро и да й съобщи, че е избран в управителния съвет. Само че сега беше друг сезон. Тогава бе вече есен, циниите стърчаха изсъхнали и се ронеха, а пъпчасалите и повехнали кленови листа висяха неподвижно по клоните или лежаха пръснати по тревясалия калдъръм — едно тук, друго там. Подобно на всяка друга есен, тя стоеше сред останките от градината, за която цяло лято не се беше сетила. Вървейки безшумно към нея по тревясалата пътека, Мън се бе опитал да проумее същността на самотата й, докато тя стоеше и не забелязваше неговото приближаване.
Както и тогава, той се отправи леко и безшумно към нея, очаквайки мига, в който щеше да се обърне и да го види. Беше клекнала до пътеката без шапка, косата й падаше по раменете на тежки къдрици. Процеждащата се през напъпилите дървета бледа светлина й придаваше по-тъмнорус оттенък.
Беше вече почти до нея, когато тя вдигна глава.
— Здравей — рече Мън и подаде ръка, за да й помогне да стане.
Мей пусна лопатата, с която чоплеше лехата, и се изправи да го целуне.
— О, Пърс — промълви тя. — Подготвям място за латинките. Ще ги посадя ей тук, край пътеката. Ще бъде хубаво, нали?
— Да — отвърна той, а тя отново се загледа в квадратчето черна пръст, което бе изровила изпод ланшната шума. — Знаеш ли, Толивър е дал под съд сдружението? Иска си тютюна обратно.
— О, Пърс, нима може да го стори?
— Вече го прави — кимна той и забеляза, че тя продължава да гледа в квадратчето пръст. — Ако ни осъди, свършено е с нас! Това е.
Тогава тя вдигна очи към него и на лицето й се изписа загриженост.
— Но няма да успее — предсказа тя. — Вие ще спечелите, нали, Пърс?
— Може и да не спечелим. Нищо не се знае. Действа заедно с „Дисмюкс“. Опитва се да им пробута тютюна си и ние вероятно ще загубим — досега не му беше минавало и през ум, че сдружението може да загуби. Това изобщо не го тревожеше. Ударът, съкрушителният удар, им бе нанесен по друг начин. Не бе преценил какви са изгледите, а ето че го каза, каза, че сдружението може би ще загуби. И както със задоволство откри, направи го, за да засили тревогата на лицето й, за да я уплаши, за да я накара да разбере, че на този свят съществува и зло, и несигурност, за да я накара да страда. А сетне, убедил се в това, изпита още по-голямо удоволствие, когато добави: — Да, много е вероятно да загубим и тогава ще се видиш натясно!
Наслаждаваше се на този миг, отлагайки момента, в който наистина щеше да се замисли и да осъзнае онова, което по-късно щеше да се обърне против самия него.
— Съжалявам, Пърс — промълви тя и сложи ръка на неговата. — Но не се тревожи, не се тревожи толкова!
Той погледна за миг лицето й, сякаш за да почерпи сили от мъката, изписана по него, и попита:
— А можеш ли да ми кажеш на какво отгоре да не се тревожа?
— О, Пърс, недей така! — примоли му се тя и се вкопчи в ръката му, придърпвайки я към себе си.
Ала загледан в младата трева, покарала между камъните на пътеката, той не отговори.
— Не ми беше никак симпатичен! — продължи Мей замислено. — Ама никак! Насилвах се да го приема, но уви!
— Не си ми го казвала.
— Не — поколеба се тя, — не съм. Та аз нищичко не знаех! Ти толкова го харесваше, толкова го ценеше, отнасяше се с такова уважение към него! Не исках да ти се бъркам. Не знам защо, но никога не ми е бил приятен.
— Лесно ти е сега да го кажеш — промълви горчиво той, все така без да я погледне.
— Не, отдавна съм го разбрала! Може би още в деня, когато бяхме у тях: по начина, по който се държеше сестра му, когато той беше наблизо; по това, че тъй неотлъчно го следваше с очи, та тръпки да те побият!