— Ами, въобразила си си! — сряза я той.
Думите й го подразниха, не искаше повече да я слуша.
— Не съм! Когато същата вечер тя ме заведе на горния етаж, на площадката забелязах малка снимка, сигурно си я видял — на някаква жена, а тя се спря, вдигна лампата към нея и прошепна: „Жена му.“ После се обърна и го изгледа. Той стоеше долу, в коридора, и тъкмо се канеше да се върне в гостната. А тя го прониза с поглед и процеди: „Тя беше ангел!“ Като че ли искаше да повярвам на всички онези слухове, които се носят за тях, за нея, де.
— Че я докарал до наркомания ли? — попита той. — И че се е самоубила с морфин? Това са клюки! Просто е била богата, а когато е починала, той е наследил парите й. Друга причина няма.
— Стана ми неприятен още в мига, когато го зърнах! — настоя Мей.
Мън отдръпна ръката си и отвърна:
— Ще погуби всички ни! — и я погледна право в очите. — Включително и нас двамата!
— Не се тревожи, Пърс! — успокои го тя и отново потърси ръката му. — Всичко ще се оправи! Трябва…
— Нищо не трябва! — отсече той.
— Не бива да се тревожиш чак толкова, опитай се да го забравиш! — тя го задърпа надолу по пътеката и той с неохота я последва. — Тук ще засадя още една леха с латинки, а ей там — гергини — и посочи към голата ивица, зад която се издигаше измазаната в убити тонове, но рушаща се вече тухлена стена на къщата. — Ще бодна и няколко невена, ще изглеждат много добре на фона на къщата. А около онзи стар дънер — и тя кимна към изгнилия почернял пън, който стърчеше сред току-що наболата трева, — има чудесно местенце за теменужки! Почвата трябва да е богата на хумус. — Направи крачка натам, наведе се бързо, зарови длани в меката рохкава пръст и със сияещо от щастие лице погледна през рамо към него.
След малко се върна и все тъй усмихната му показа изкаляните си ръце. Двамата поеха към къщата.
— Ще имам нужда от помощник — гукаше тя. — Градината трябва да се обърне. Нали ще пратиш някого, Пърс? Гледай да стане до ден-два, преди…
Той се закова насред пътеката и я погледна.
— Не — ядно натърти той и гласът му отекна в собствените му уши с ледена непоколебимост. — Много добре знаеш, че всички са заети. Сега е разгарът на сезона и не мога да се лиша от никого. От никого! Израснала си във ферма и все трябва да си понаучила нещо — в същия миг забеляза как радостта върху лицето й отстъпи място на почуда, която бързо премина в болка, на свой ред заменена от объркване, и чак тогава продължи: — Пък и ти всъщност не искаш никаква градина. След две седмици изобщо няма да я погледнеш! Забелязал съм, че откакто те познавам, винаги е било така. Подхванеш нещо, а после дори не се сещаш да кажеш някому да го наглежда. Тъй че ще е направо неразумно да ти пращам човек, след като си такава, искам да кажа, след като си толкова немарлива към всичко!
Тя се бе отдръпнала, но продължаваше да го гледа. Сетне бавно се обърна и започна да се отдалечава по пътеката. Мън равнодушно забеляза как бледата светлина я обгръща, а раменете й леко потръпват и увисват. Разбра, че се опитва да потисне риданията си.
Отпървом му се прииска да се втурне след нея, ала не го направи. Остана насред пътеката и продължи да се взира подире й. Погледна петното, изровено преди неговото идване. Отгоре лежеше старата ръждясала лопата, която тя бе държала с малките си непохватни пръстчета. Беше обърнала по-малко и от квадратен метър, а и него само го бе разчоплила отгоре-отгоре с този калпав лизгар. Докато гледаше, почувства тъга, даже нещо повече — отчаяние, извиращо от някаква дълбока истина, за която по-рано не бе подозирал и която дори и сега оставаше скрита за него.
Няколко седмици по-късно, когато Бил Крисчън дойде да му каже истината за сенатора Толивър, Пърси Мън бе отишъл с капитан Тод до склада на сдружението в Бардсвил, за да огледа новото, почти завършено вече крило.
— Има вероятност тези бараки никога да не се напълнят — отбеляза тъжно капитанът, когато излязоха от пристройката и хлътнаха в непрогледния мрак на основното помещение. — Но дори и да можехме да прекъснем договора за новата сграда, това би означавало, че се признаваме за наполовина победени.
— Трудно… — въздъхна Мън, изправен насред склада под високия мрачен гредоред. — Трудно може човек да прецени какво да направи. Къде да удари!
— Първо трябва да спечелим делото!
— Това е просто капка в морето. Де да имаше начин всичко да бъде събрано на едно място, по едно и също време, та да замахнеш и да го свършиш! — той бавно вдигна десница. — С един удар да го смажеш! — и тежкият пестник изплющя в дланта на лявата му ръка. — Ей така!