— Импетиго, но много упорит, за съжаление — добави оня.
— За мен е чест да стисна ръката на един млад, ала толкова ценен за обществото човек — продължи професорът. — Казвам го аз, старецът, който всеки момент ще напусне бойното поле, за да отстъпи място на по-младите.
— Благодаря, сър — отвърна Мън. — Поласкан съм.
Но забеляза, че професорът май не беше много стар — не повече от шейсетте, помисли си той. На главата си нямаше ни един бял косъм, а старостта едва бе докоснала рижаво-кафеникавата му, рядка брада, която се спускаше на фитили от мършавите бузи досущ като троскот, дето едва намира къде да се захване върху безводния каменлив скат.
Крисчън го представи и на рижия дългурест мъж. Оказа се някой си доктор Макдоналд, зет на професор Бол, и както сам отбеляза, родом от щата Луизиана, но натурализиран кентъкчанин.
— Да, сър, натурализиран кентъкчанин — повтори професорът. — Стига да е свястна, жената може много да направи за мъжа. Колцина са отървавали от проклятието на бутилката или пък са ги извеждали по пътя на спасението. И не без известна бащинска гордост искам да отбележа, че моята дъщеря Корделия направи от доктор Макдоналд почти кореняк кентъкчанин.
— Тъй си е — съгласи се оня и се усмихна безгрижно и благо. Безгрижно като човек, който намира света за добре подреден, а сам той се чувства в него като у дома си, и благо — като такъв, дето изживява повечето си удоволствия насаме. — Да — повтори той и отпусна върлинестото си тяло в люлеещия се стол, а дългите му жилести китки легнаха на коленете.
Какво ли правят тук, запита се Мън. Очевидно не бяха дошли случайно, защото от думите на Лусил Крисчън „Другите са вече тук“ се подразбираше, че са били поканени и вероятно са чакали него. Макар и бегло, все пак познаваше професор Бол, но не го бе виждал от години. Той имаше ферма в околия Хънтър и пишеше писма до вестниците за опазване на плодородието на почвата и други проблеми от тоя род. Спомни си, че бяха изпъстрени с цитати от Томас Джефърсън и Джон Тайлър, а така също и с латински сентенции — най-вече от Вергилий. Беше директор и на някакво военно училище. За доктор Макдоналд обаче не бе чувал.
— Познавам чичо ви, дето е от нашия край — разправяше в това време професорът.
— Чичо Морд ли? — учуди се Мън.
— Мордесай Мън. Беше истински християнин, уверявам ви. Пълно олицетворение на безгрижния воин,
Ето ви един завършен портрет на Мордесай Мън.
— Драго ми е да го чуя — отвърна Пърси Мън.
— Както е казал поетът, заедно водехме стадото, защото и двамата бяхме във военната академия на професор Боуи. Да, дружахме и много добре го познавах. Сечеше му пипето и беше славно момче, но за съжаление учението никак не му вървеше. Колко ли пъти ми е казвал: „Дълъг — тъй ме бяха кръстили, защото и като момче си бях дългуч, — сега, Дълъг, ти ще ми направиш превода от Цицерон, а когато следващия път тръгнеш да ловиш катерички, аз ще ти дам капси.“ И аз го правех, но доколкото си спомням, нито веднъж не посегнах към капсите му, защото и тогава, както и сега, спортът не ме влечеше, но за сметка на това обичах красивите думи. Може да се каже, че Мордесай тъй и не отпи от извора на знанието. Като че ли не го свърташе на едно място. Приказвах му, молех го, а той отвръщаше: „Знаеш ли, Дълъг, ако остана на едно място, ще ми се приспи.“ И наистина заспиваше — дълбоко, като човек, който притежава онова безценно съкровище, наречено чиста съвест. Тъй беше — професорът най-неочаквано се наведе напред и със светкавичния устрем на пепелянка източи дългия си врат и старателно се изплю в мъртвата, сивкава пепел на студеното огнище.
Бога ми, помисли си Мън, нима ще говори цяла нощ? Забеляза, че Бил Крисчън се взира навъсено в празното огнище. Главата му беше наведена и светлината от лампата падаше точно върху гладката, розова повърхност на лисия му тил. Доктор Макдоналд пък се излежаваше в люлеещия се стол, разкрачил нозе със заклещена незапалена лула между оголените му в потайна полуусмивка зъби.
— Тъй беше — повтори професор Бол. — Толкова дълбоко си спеше човекът, че никакви падежи не можеха да нарушат съня му. Но когато започна войната, ми рече: „Тръгвам, приятелю!“ И наистина взе, че замина, а нямаше и деветнайсет години. Всички разправяха, че по някакво чудо останал жив. А когато тя свърши, се върна след безброй доказателства за онова, което ние наричаме нечовешка издръжливост и пословична храброст. Но — и професор Бол отново се изхрачи, източвайки напред дългия си като пепелянка врат — ето че същият този човек, опазил се наистина като по чудо от падащите като град снаряди и гранати, една заран излиза на верандата, за да види какво е времето, и спирайки да запали лулата си, се спъва, прекатурва се по стълбите и си счупва врата, преди да е достигнал разцвета на силите си, а и верандата далеч не била толкова висока. Човек наистина не знае кога ще му дойде часът. — Той бавно вдигна голямата си, тромава досущ като бухалка ръка в пророчески жест, след което рязко я отпусна.