Тук всичко му беше познато, защото неведнъж бе минавал по главния път, който водеше към тази воденица. Плодородната почва наоколо бе на привършване. Склоновете на хълмовете се издигаха почти перпендикулярно на речното дъно, а навред се виждаше само наслоена върху варовика червеникава глина и кедрови дървета, впили жилави корени в пролуките между камъните.
Ромонът на течащата вода нахлу в ушите му и той се сети за онази есенна нощ, когато бе отишъл на събранието в Роузкрийкския район, за това как в училището мълчаливо бяха чакали дъждът да престане и как бе яздил сам обратно през прогизналата пустош, а в ушите му беше отеквал грохотът на бързея. Долината вече бе съвсем притъмняла, макар че когато погледна към неясната грамада на хълмовете, съзря, че горе във въздуха се процеждаше слаба светлинка.
Някакъв конник се отдели от непрогледната сянка на скупчените край пътя кедри и се отправи към него. Пърси Мън дръпна юздите и го изчака да приближи. Изпод копитата се разнасяше сухият скрипот на търкалящия се чакъл. Конят на Мън стоеше неподвижно и той се заслуша в дишането му. Беше толкова тъмно, че не можеше да различи конника, но по стойката му разбра, че е родѐн ездач.
— Добра среща — непринудено рече оня.
— Утре да е още по-добра — отвърна Мън.
— Минавай! — каза човекът и потъна в сянката на надвисналия клонак.
На около двеста ярда по-нататък следваше завой. Там, на отсрещната страна на някаква просека, която не беше така непрогледна, се издигаше несиметричният, едва различим силует на воденицата. В началото на просеката спря. Различи падналата дъсчена ограда, очертаваща отдавна запустяло пасище, и забеляза, че едното от разклоненията на пътя отвежда към някакъв брод малко по-надолу от яза. Другото се губеше в тъмната сянка, обвиваща воденицата. Картината беше точно каквато си я представяше: ето я масивната сграда и спокойния тъмен яз, а над тях — тишината на нощта и на един запуснат свят, който помнеше от момчешките си години, когато бивакуваше из подобни места.
Изпита почти непреодолимо желание да спре в сянката и да не прекосява оттатък. Очакванията му се оказаха излъгани. Ако изобщо можеше да се каже, че е очаквал нещо, то това бе да намери тук хора, я щъкнали насам-натам с лули между зъбите, я насядали на кротка приказка като на селски празник или на вечерня в някоя черква на кръстопът. Ала тук не завари нищо, освен ромона на пълзящата по камъни вода; наоколо цареше пълна тишина, а отсреща, на по-светлото, където се виждаше падналата ограда, нищо не шавваше. Подир малко дочу цвилене. Най-сетне, рече си той и дръпна юздите. Кобилата му бавно излезе от сянката, пое по пътя край падналата ограда, а после свърна по разклонението към воденицата. Забеляза, че някакви хора стоят до товарната площадка едва когато без малко щеше да се блъсне в тях. В гъстия мрак се различаваха единствено белезникавите им лица.
— Добър вечер, господа — поздрави той.
Не му отговориха.
Мън ги подмина и завърза кобилата за един клон. Гледали са ме през цялото време, докато съм прекосявал просеката, помисли си той. Върна се и застана сред тях, облягайки се на площадката. Направи му впечатление, че не стоят вкупом и не разговарят помежду си. Бяха далеч един от друг, потънали в собствените си мисли, но въпреки това толкова близо, че пресегнеше ли се, всеки можеше да докосне съседа си.
— Добър вечер — поздрави тихичко мъжът, застанал най-близо до него.