— Можете да напуснете тази стая, да възседнете коня и да си заминете, като нивга не споменавате за идването си тук! Няма да си помислим нищо лошо за вас. Повтарям, сега е моментът и хубаво си помислете!
Вдигнал очи над насочения в него лъч, той зачака. За около трийсет-четирийсет секунди се възцари пълна тишина.
— Пърси Мън, решихте ли?
— Да!
— Предстои ви да положите клетва за влизане в Братството за защита и надзор! Единствената цел на тази организация е осигуряването на изгодна изкупна цена за тъмносушения тютюн и за да я постигне, тя ще използва всички необходими средства. Пърси Мън, готов ли сте да положите клетва?
— Готов съм!
— Сложете лявата си ръка върху книгата.
Той я сложи.
— Тази книга, мистър Мън, е светата Библия. Всяка клетва, положена над нея в името господне, е свещена от нине и вовеки. Ще се закълнете ли?
— Да — отвърна Мън.
— Вдигнете десница и повтаряйте след мен: аз, Пърси Мън, познавайки неправдата, в която тъне нашият народ — и той спря — изчакваше го да повтори.
— Аз, Пърси Мън, познавайки неправдата, в която тъне нашият народ — изрече бавно и ясно Мън.
— … и не желаейки повече да я търпя…
— … и не желаейки повече да я търпя… — повтори той, а гласът продължи:
— … се заклевам в Светото писание и в името на нашия създател и спасител, че твърдо ще подкрепям целта на Братството за защита и надзор, а ведно с това и всички мерки, определени като целесъобразни за изпълнението на тази цел. Че безпрекословно ще изпълнявам заповедите на избраното висшестоящо ръководство и че никога, при каквито и да било обстоятелства не ще споменавам за тази организация или за нейните дела пред мъж или жена извън нея, включително и пред законната си съпруга. Тържествено се заклевам!
— … Тържествено се заклевам! — завърши Мън и отдръпна ръката си.
— Приближете се! — заповяда гласът и той прекоси десетте стъпки, делящи го от фенера. Щом излезе извън обсега на светлината, за миг, преди очите му да привикнат към мрака, се почувства заслепен. Тогава видя застаналия зад масата мъж и неколцината други, насядали на пейките и касите зад него. Изправеният му стисна ръката и рече:
— Драго ни е да ви приемем в нашите редици, сър.
— Благодаря — отвърна Мън. Взря се в лицето и му се стори, че го е виждал, но на тази светлина му беше трудно да каже със сигурност дали е така.
— Настанете се някъде и продължаваме — рече оня.
Един се отмести и той седна на пейката до него.
Наблюдаваше как другите се появяваха в рамката на вратата в дъното на широкото пространство, как заставаха неподвижно до нея, докато гласът издадеше своята заповед, а сетне пристъпваха бавно напред, примигвайки срещу светлината. Неколцина заковаваха очи в някаква точка досами осветения кръг, мъчейки се очевидно да пронижат с поглед дълбокия мрак и да разберат кой се крие там. Други, подобно на него, вдигаха поглед към невидимия таван. Първите бяха неспокойни и преди да започнат да повтарят думите на клетвата, прокарваха език по устните си. Мън се опита да си спомни дали бе направил същото. Не е бил неспокоен, реши той. Не бе почувствал нищо, абсолютно нищо, когато застана насред стаята, осветен от фенера. Това го учуди. Все пак е редно, когато човек се заклева, да изпита нещо. Тогава се замисли как една клетва може да промени отношенията между хората, насядали край него в мрака. В клетвата се споменаваше и господ, нашият създател, и той се запита колцина от тези мъже вярваха в бога. А и дали той самият вярваше в него? Много отдавна не си бе задавал този въпрос. Човекът, който в момента полагаше клетва, свърши и както му беше наредено, се присъедини към останалите в сянката.
Малко по-късно вратата се отвори, влезе друг, висок на ръст мъж, който на свой ред застана в осветения кръг. Беше Бънк Тривелиън.
Глава седма
Трудно е да се повярва, мислеше си той, докато седеше в кантората си над дрогерията с разтворени пред себе си книжа или слушаше някой клиент, а от външната стая долиташе неравномерното тракане на пишещата машина. Не веднъж и дваж през тази пролет, когато прозорците бяха отворени и през тях нахлуваше топлина или когато тротоарът блестеше, огрян от слънцето след внезапен дъжд, а хората започваха да щъкат насам-натам, подвиквайки си един другиму, на него му бе трудно да повярва, че подобни предобеди не е имало нито миналата, нито по-миналата пролет.