— А сетне, сетне? — настояваше с дрезгавия си властен и сподавен глас той всеки път, когато Мън се позапънеше. А продължеше ли, започваше да клати глава и бавно и съсредоточено да се дръгне по обраслите си с рижави косми гърди. От време на време току хващаше някое вълмо и започваше да го усуква между пръстите си. — Излиза, че тази нощ сте видели сметката на пет разсадника, а?
— Да, на пет.
— И собствениците им до един били получили предупреждение, казваш?
— Да. Джайлс и Уагнър дори по две. Техният разсад е напълно унищожен, а на останалите само наполовина.
— Уагнър, значи? — повтори Крисчън. — Аз пък си мислех, че едва ли не пръв ще се включи, а ето че не му е стискало. Да му се не види и плужекът макар! Явно нещо го възпира, но Джайлс — и той поклати глава, — той поне е мъж, същинска хала! Жалко, че тоя път сметките му излязоха криви! Чак ми става мъчно за разсада му!
— Така е — отвърна Мън, но вече толкова му се спеше, че едва си държеше очите отворени, а лампата трепереше в ръката му.
— Лека нощ — сети се най-сетне Крисчън.
— Лека нощ — отвърна Мън и се качи в стаята, зарязвайки го в тъмния коридор бос и по пижама.
Следващите два пъти остана, защото имаше съвещание на десетниците, но други две от нощите, които преспа там, отрядът на Крисчън бе също в действие. След като отвеждаха конете в яхъра и се отправяха към къщата, заварваха Лусил Крисчън да ги чака. Първия път тя стана от люлката в двора и се приближи до тях, стъпвайки безшумно по натежалата от роса трева, докато бялата й рокля рязко се открояваше в мрака. Вътре било душно и решила да поостане на хладина. Втория път ги посрещна във вестибюла, излизайки от тъмния салон с помътнели и кротки очи, сякаш току-що се бе събудила, а фитилът на лампата бе намален.
И двата пъти ги преведе през коридора покрай кушетката, на която с отметната назад глава спеше някаква негърка, чиито едва забележими в полумрака устни потрепваха от лекото похъркване.
— Нашата леля Каси — обясни Крисчън първия път. — Когато ме няма, идва да пази Съки от таласъми.
— Нищо подобно! Просто за да не съм сама — възрази Лусил Крисчън. — От таласъмите и сама мога да се пазя — и влезе в кухнята, вдигнала високо лампата в дясната си ръка.
— Бога ми! — възкликна Крисчън. — Бога ми, наистина е така! Сигурен съм, че и това може, от нищо няма страх! Ама от нищо ти казвам! Нали тъй, Съки?
— Във всеки случай не и от таласъми! — отвърна тя, тикна запалена клечка кибрит в стъкмената с хартия и съчки печка и разклати кафеника.
— Тъй си е! Да я беше видял само как се справи с Генерал Смътс! В цялата околия я се намерят, я не се намерят десетина души, дето да могат да го яхнат, но една сутрин нашата Съки взе, че се метна отгоре му и там си и остана! Възседне ли нещо, не я чакай да слезе! Едва ли има друг, дето да се оправя по-добре с конете! Няма лъжа! Вярно ли е, Съки?
— Да, обяздих го — кимна тя.
— Няма лъжа! — повтори Крисчън и лекичко я шляпна по задника.
Пърси Мън очакваше, че когато се обърне, ще я види изчервена или поне смутена. Не беше изключено и да се сопне на баща си. Ала нищо такова не последва.
— Че какво, не го ли обяздих? — ухили се тя.
— Няма лъжа! — утвърдително потрети Крисчън.
Както се беше отправила към шкафа, Лусил ненадейно се спря и силно го плесна по задника с опакото на ръката си. Изненадан, той изсумтя и понечи да се спусне след нея, но тя беше вече далеч и вадеше от шкафа някакво покрито блюдо. Затова само й се закани с пръст и възкликна:
— Видя ли я? Нали ти рекох, че с всичко на глава излиза! И таласъм да е, пак ще му види сметката.