— Много добре, много добре — рече сенаторът, когато бе прочетено и последното име. — Ако броят на контрактациите продължи да нараства и като вземем пред вид колцина дойдоха тук днес, можем далеч да стигнем.
И това вероятно ще е най-грандиозното събитие, ставало някога в този район!
— Прав си, дявол те взел! — намеси се Крисчън. — И днес им го кажи! Ще се изтъпаниш отпред и ще им го кажеш!
— Ще се постарая — обеща сенаторът.
— И добре ще направиш — не мирясваше другият.
Тогава изпълняващият ролята на председател на събранието, мистър Морс, попита мистър Бърдън — смуглия човечец от принстънските околности, дали разполага с допълнителна информация относно складовете. Оня отвърна, че твърде малко можел да добави към вече казаното. Видно било, че трябва да се построят складове в Милсбъро и в Гилс Кросинг. В Милсбъро не можело нищо да се вземе под наем, защото тютюнопроизводителните компании по един или друг начин вече били сложили ръка на всяка сграда, що-годе подходяща за тази цел — това той бързо го разбрал. Трябвало да строят. Много жалко наистина. Но един склад в Гилс Кросинг нямало да е излишен, защото щял да бъде далеч по-удобен за хората от поречието на Роуз Крийк от всичко онова, дето изкупваните можели да им предложат. Щял да спести на стопаните извозването, пък и да създаде добро име на сдружението в район, където в момента то нямало много привърженици.
— Абе ще ги прикъткаме ние тия пиленца — рече Крисчън и подсвирна през пожълтелите си зъби.
— Може — мрачно поклати глава капитан Тод. — Но може и да не ги прикъткаме. Опак народ са те там. През войната половината духнаха при янките!
— Пет пари не давам, ако ще и при турците да са духнали! — отсече Крисчън. — Стиска тютюн си е стиска тютюн, пък и да знаете, че на мен янките ми се нравят къде-къде повече от който и да било изкупвач!
Събранието скоро приключи. Мъжете с трясък бутнаха назад столовете и се изправиха. Крисчън застана до Мън. Сенаторът и капитан Тод се заприказваха край прозореца. Останалите започнаха да си излизат и стъпките им глухо отекваха по дървеното стълбище. Когато всички, с изключение на двамината край прозореца си отидоха, Крисчън рече:
— Пърс, ние със сенатора и капитан Тод смятаме да хапнем в ресторанта на Уилсън и имаме запазена една странична заличка. Каним те да дойдеш с нас!
Мън се поколеба, каза, че било много мило от тяхна страна, но Крисчън сложи ръка на рамото му и го подкани:
— Няма да сбъркаш! Като гледам гъмжилото навън, това е единственият ти шанс да туриш нещо в уста.
Пърси Мън благодари за поканата и прие. Тогава Крисчън подвикна на двамината до прозореца, че Мън ще обядва с тях и че той самият щял да отиде направо в ресторанта, защото трябвало да вземе Съки. Сетне шумно затопурка по стълбите, а Мън остана самичък до вратата. Капитан Тод прекъсна разговора и се насочи към него с леката си походка, в която нямаше и следа от грозящата го старост. Мън винаги се изненадваше от начина, по който този човек надвиваше годините, изненада се и този път. Удиви го и това, че от всички присъстващи единствен капитан Тод изглеждаше такъв, какъвто си е — у него нямаше и следа от напрегнатост или притеснение.
— Хайде, Пърс — подкани го той. — Време е да тръгваме.
Мън се отдръпна, за да стори път на сенатора и капитана. Покланяйки се едва доловимо, двамата закрачиха пред него. С присъщата си самоувереност капитан Тод затвори вратата и притокът на светлина от стаята секна.