— Отначало мистър Соръл не разбрал накъде бие — повтори той. — За мен е обяснимо. Един почтен човек, а мистър Соръл е почтен и честен, никога не би прозрял на мига подобна низост.
— Бога ми, трябваше да ги оставя да му окачат въжето на тоя мръсник! — рече ядно Мън, надигна чашата си, погледна в нея, сякаш за да се убеди, че наистина е празна, и на два пъти силно я удари в масата. На вратата се появи прислужникът негър и той му я посочи. — Няма ли и вие да пийнете този път, професоре?
— Никога не съм изпитвал нужда от подобни удоволствия — завъртя глава Бол. — Но благодаря все пак.
Пърси Мън въпросително погледна Силс.
— Толкова е горещо, че ще ви откажа — рече оня и сви рамене. — Просто недоумявам как можете да пиете в тази жега!
— Има и по-лоши неща от жегата — отвърна Мън.
— Да се върнем на Тривелиън! — напомни им професор Бол.
— Трябваше, трябваше да ги оставя да му окачат въжето! — замислено повтори Мън.
Негърът донесе уискито.
— Да, нямаше да е зле — съгласи се Силс.
— Като се има предвид сегашното положение, щеше да е по-добре — заяви професорът, — но пък нямаше да е справедливо. Мистър Мън е действал в името на справедливостта, а не заради пари. В името на любовта към правдата, защото на този свят няма нищо по-благородно от нея!
— Хак ми е, щом съм такъв мухльо! — в гласа на Мън се долавяше лека горчивина. — И ето какво ни дойде до главата!
— Не е така! — възрази професор Бол. — Правдата си е правда! Не бива да съжаляваш.
— Всъщност… — подхвана Силс, като се окашля сухо и неодобрително.
Двамата едновременно го погледнаха.
— Какво? — попита Мън.
— Всъщност аз много съм си мислил за този Тривелиън. Още преди да се стигне дотук. Може пък наистина да е бил виновен.
— Но нали намерихме ножа и часовника? — сряза го Мън. — По-явни доказателства от това накъде?
— Ами…
— Никакво ами! — повиши тон адвокатът. — Бог ми е свидетел, че никой съд не би хванал вяра на онази история с жабата! Самият вие бихте ли я приели?
— Не съм казал такова нещо. Просто си помислих, че не е изключено и да е виновен. Човек, способен да извърши това, което стори той, като нищо би…
— Ако не възразявате, мистър Силс, бих предпочел да не разискваме повече този случай!
— Както желаете — отвърна оня. — Негърът, у когото сте намерили ножа, е мъртъв и вече не можете да го съживите. Единственото, което…
— Извинете, мистър Силс, но ми се ще да спрем дотук!
— Както желаете — повтори другият и леко сви рамене.
На Пърси Мън за миг му се стори, че в очите на Силс проблесна някакво присмехулно тържествуващо пламъче и го обзе гняв. Но като погледна по-внимателно безцветното му спокойно лице, се разколеба и бързо посегна към чашата.
— Господа, по-важно е това, което стана! — побърза да се намеси професорът. — Другото е вече минало и заминало. Сега обаче положението е наистина много сериозно!
— Толкова сериозно, че няма накъде повече — съгласи се Силс. — Питам се какво ли изобщо бихме могли да направим?
— Той положи клетва — напомни Бол.
Силс се обърна към Мън:
— Соръл каза, че ако това ще оправи нещата, би предпочел да му наброи петстотинте долара, макар че след това ще му се наложи да затяга колана. Според него обаче случаят рано или късно ще се повтори!
— Той положи клетва — повтори професорът. — Свещена клетва пред бога, каквато дадохме всички ние!
Но Силс продължи, без да го удостои с внимание:
— Мистър Соръл настоява той да бъде прогонен от нашата околия. И макар това да не е най-доброто разрешение, пак щял да бъде доволен.
— Но той се закле! — отново настоя професорът.
— Е, и тогава? — обърна се раздразнено Силс към стареца.
— Тогава… — повтори професор Бол и отново се загледа през прозореца в голата тухлена стена отвъд потока ослепителна светлина.
— Това ще решим не ние, а съветът — рече Мън.
— И то много скоро — добави професорът.
— Да, много скоро! — повтори Силс и поклати глава.