Там скочиха от конете и ги привързаха за едно повалено дърво. Тривелиън стърчеше в средата на групата и се взираше ту в един, ту в друг, но никой не отвръщаше на погледа му. Не се гледаха и помежду си кой въртеше очи към гората, кой назад, към мрака на пътя, откъдето бяха дошли, кой към входа на каменоломната. Известно време останаха така равнодушни, като непознати, седели дълго през нощта на някоя гара или в чакалнята на болница.
И тогава Мън нареди:
— Срежете му въжетата!
Мъжът, който беше убил кучето, измъкна ножа от джоба си и го отвори. Дългото му острие привлече заблудена светлинка и смътно проблесна. Докато той се занимаваше с въжето, Тривелиън стоеше като вцепенен. Макар и само с работната престилка на гърба и потънали до глезен в мократа трева боси нозе, той като че ли не усещаше студ. Само веднъж тръсна глава и потръпна, когато оня, мъчейки се да прекара острието през възела, усука въжето, с което бяха вързани китките му. Тогава мъжът замахна рязко, както бе сторил и когато уби кучето, и прерязаното въже падна на земята.
Тривелиън бавно изпъна напред вдървените си ръце. Огледа ги, като мърдаше пръсти и въртеше китки, а след малко ги отпусна и те безволно увиснаха край тялото му.
— Тривелиън! — извика Мън и кимна към каменоломната. — Скачай!
Оня се поколеба.
Неколцина държаха револверите си, но дулата им сочеха земята.
Тривелиън приближи към ръба на пропастта. Мъжете се наредиха в неравен полукръг на петнайсетина фута от него. Той ги огледа един подир друг и прокара език по устните си.
— Ако ще ме биете, защо не почвате?
— Няма да те бием, Тривелиън! — глухо проехтя под маската гласът на Мън, който пристъпи към него. — Няма да те бием! — повтори той. — Опитал си се да изнудиш Соръл, и то на два пъти! Можеш ли да го отречеш?
— Не казвам нито че съм го сторил, нито че не съм — отвърна оня бавно и някак замислено.
Пърси Мън направи още няколко крачки и като издаде леко глава напред, се взря в мъжа, който стоеше в центъра на стесняващия се полукръг.
— Направил си го, и още как! — процеди през зъби Мън. — Положи клетва, а след това я престъпи! Щеше да ни продадеш, Тривелиън. Прав ли съм?
Другият не отговори. В момента като че ли се взираше през голото пространство към тъмната гора. Мън направи още една крачка към него. Сега в ръката си държеше револвер и го усещаше — студен и чужд.
— Да, прав съм — продължи той. — А вчера следобед пак си ходил при Соръл и си го заплашвал. Изгонил те е, а ти си го ударил. След това си се обадил на някакъв помощник-шериф и си се опитал да се споразумееш с него да предадеш Соръл, но без да свидетелстваш. Така ли е, Тривелиън? — и направи още една крачка напред.
— Няма да ме уплашите! Никой от вас не може да ме уплаши! Никой, ясно ли ви е? — изкрещя оня.
— Вярно ли е, те питам?
— Хайде, бийте ме! Какво чакате? — озъби се в отговор Тривелиън.
— Вярно ли е, питам? — повтори Мън и си помисли: Аз разговарям с него, а докато приказваме, няма да го направим. Поне аз няма да го направя и точно затова и му говоря. А защо просто не вземем да приключим!?
Озърна се към останалите. Виждаше револверите, но маските скриваха лицата им от погледа му. Стори му се, че живи и истински са единствено ръцете, стискащи оръжието, а не тези досущ еднакви забулени лица. В същия миг маската започна да го стяга. Прикритието й му се стори непоносимо, защото го откъсваше от всичко и от всички. От целия свят! Бавно вдигна лявата си ръка и я смъкна рязко от лицето си, сякаш го душеше, направи голяма крачка към Тривелиън и отмятайки глава, извика:
— Тривелиън!
Устните на оня помръднаха, но звук не излезе. След известно време промълви:
— Знаех, че си ти.
— Тривелиън! — извика отново Мън и през ума му мина, че онези сигурно едва се сдържаха да не повърнат под маските, че ги беше страх и се задушаваха.
Пое дълбоко и жадно дъх, подобно на плувец, изскочил на повърхността със свистящи дробове и сърце, което още малко и ще се пръсне.
— И ти си убил онзи човек! Така ли е, отговори ми!
Приближи се още повече и едва не се блъсна в него, но Тривелиън отстъпи, вдигнал ръка, за да се защити. Револверът изтрещя, Мън се отдръпна, забелязвайки и на слабата светлина как присвитите очи на другия изведнъж се разшириха.
Вторият изстрел отекна като закъсняло ехо. Мън не разбра кой беше стрелял. Тривелиън се олюля и тъжно, по женски, скръсти смирено ръце на гърдите си.