Последва залп.
Тривелиън политна и падна в каменоломната.
Не се чу дори звук. Пространството отпред бе празно. Даже тревата не беше отъпкана. Сякаш нищо не се бе случило. Въздухът се изпълни с мирис на барут — остър и пречистващ като дезинфектант.
Мъжете отпуснаха ръце.
— Падна — обади се тихичко някой, като че ли току-що беше станал свидетел на злополука.
Всички стаяха като вкаменени.
— Я някой да види — предложи друг.
„Аз ще видя“ — понечи да каже Пърси Мън, но не можа. Един от мъжете се приближи предпазливо до ръба, погледна, отстъпи назад и съобщи:
— Във водата е.
— От тази страна е дълбоко — отбеляза втори.
После отиде да погледне и трети. Когато се върна, не каза нищо. Качиха се на конете и бавно поеха през голото пространство. Облаците почти се бяха разсеяли и над тях се белееше небето. Краката на конете потъваха в натежалата от росата трева и буренак. Във въздуха се носеше свистящ звук, като че ли шумолеше коприна. Седлата поскърцваха, насекомите тихичко жужаха и всичко беше до болка познато.
Но дали аз го улучих? — мислеше си Пърси Мън.
Един смъкна маската и съвсем естествено, сякаш беше носна кърпа, я тикна в джоба си. Мън се вторачи в лицето му. Останалите също свалиха маските. Погледна и тях. Уж бяха същите, а му се сториха някак други. Приличаха на лица, които срещаш, завръщайки се в местата на детството си; на лица, които все още можеш да разпознаеш, ала само като поразително, обидно променени.
Мън яздеше начело, а останалите се точеха в колона зад него по обраслите с трева коловози. Той сякаш усещаше прикованите в гърба му очи — притискащи, смазващи, тегнещи върху му като канара. Прииска му се да пришпори кобилата и да препусне по дългия тъмен коридор между дърветата, оставяйки ги зяпнали от удивление зад себе си, но се овладя. И сякаш едва сега разбрал, че трябва да бъде предпазлив и хитър, се опита да не се вслушва в приглушения звук от движението им. Впери очи натам, където черните силуети на дървесата от двете страни на пътя се сливаха с небето, опитвайки се да не обръща внимание на другите, а да насочи съзнанието си към пълната празнота, към самотата, която му се струваше, че трябва да изпитва.
Но дали аз, запита се той, дали аз го улучих? Ала мисълта само проблесна в съзнанието му като нещо видяно с крайчеца на окото и той я отхвърли, откривайки самодоволно колко лесно, колко изненадващо лесно може да го стори, стига да съсредоточи цялото си внимание натам, където черните върхари се сбираха в едно. А и тя всъщност не беше толкова важна. Изведнъж почувства почти облекчение и радост. Сега най-важното бе да прикове поглед напред в точката високо горе и да не я изпуска от очи. Да, това беше най-важното!
Малко преди кръстопътя, след като тревясалите коловози се вляха в главния път, Мън отби кобилата встрани и изчака останалите да се изравнят с него.
— Лека нощ — рече той и гласът му отекна глухо като грак дори в собствените му уши, сякаш глас на панаирджийска кукла.
— Защо не дойдеш да преспиш у нас? — предложи му Уингард.
— Не — отказа Мън. — Ако мина напряко, излизам на пътя за в къщи.
Другите продължиха. Той ги наблюдаваше как се отдалечават, а силуетите им се размиват в безформени сенки и макар преди миг самотата да му се струваше примамлива и желана, сега, след като вече ги нямаше, го обзе внезапно и мазохистично отчаяние.
Подкара в тръс, отдавайки се изцяло на ритъма на движението, на успокояващия тропот на копитата и поскърцването на кожената сбруя, на тъй чуждата и в същото време позната близост на потъналия в мрак пейзаж. Всичко това бе неотделима част от мига, в който той съществуваше, миг, който нямаше каквато и да било връзка нито с миналото, нито с бъдещето. Опита се да се потопи в него, помъчи се да избяга от времето, като му се обрече изцяло. Чувстваше се като човек, който насън върви с лекота по въже, изненадан, че това, което наяве му се е струвало невъзможно, сега се оказва толкова лесно, но едновременно осъзнаващ, че само една погрешна стъпка, една мигновена загуба на равновесие и ще полети надолу. За него настоящият сляп миг беше досущ като това въже.
Но докато пътуваше, отдал се напълно на момента, доволен и в същото време изненадан, че в крайна сметка не е никак трудно да приемеш едно такова определение за живота, започна все по-осезателно да изпитва чисто физическо неразположение. Почувства се като човек, който мисли, че е надвил болестта и се връща към всекидневието, но с удивление открива, че тя все още сковава цялото му тяло. Не беше заради случилото се. Съзнанието му машинално отхвърли тази вероятност, отрече я. Но неразположението му се засили. Това, което разумът отказа да приеме, намери уязвимо място — стомаха му. Лошо ми е, просто малко ми е лошо, рече си той, но гаденето се надигна като утайка в разклатен съд.