Мисълта за майка му винаги будеше у него съчувствие, но не и тази за мис Спрейг. В претопления и вонящ на камфор неподвижен въздух тя се чувстваше като риба във вода. И това бе нейният триумф.
След второто си посещение, когато разговорът се сведе до досадно преповтаряне на подробностите около пътуването с влака, времето в Кентъки и обзавеждането на кантората му, той предложи да донесе някоя книга и да й почете на глас. Мис Спрейг каза, че щяла да му бъде много благодарна. Когато я попита каква да бъде книгата, отвърна: „Няма значение.“ Донесе й един сантиментален роман, убеден в правилния си избор. Ала не бяха изминали и десет минути, откакто бе започнал да чете, когато разбра, че тя не го слуша. Взираше се ту в един, ту в друг предмет в стаята и се задъхваше. Чете някъде около час и когато си тръгна, тя му благодари. Следващата седмица отново подхвана романа, но така и не го довърши. Накрая тя каза, че би искала да й прочете вестник. Но когато изпълни желанието й, откри, че при дългите, значими статии с продължение, вниманието й силно отслабваше. Обичаше кратките еднообразни съобщения, които нямаха никакво отношение към живота й, рекламите на стоки например, дето нито щеше да купи, нито пък да използва; съобщенията за смъртта на някой непознат в другия край на града, за раждането на дете в семейство, за което не беше и чувала, или пък за строежа на сграда, в която изобщо нямаше да стъпи. Романът имаше сюжетна линия, описваше живота на хора, които се стремяха към дадена цел, и поне претендираше за смисъл. И тя не го слушаше именно заради това. Поради същите причини не можеше да изслушва и дългите вестникарски статии. Но от откъслечното, от несвързаното и безсмисленото извличаше нещо като хляб насъщен за душата си. Машинално отхвърляше всичко останало, защото, полусляпа и обречена на неподвижност в стола си, тя приличаше на морски полип, който, лепнал се за пода или някоя скала, се препитава с довлеченото от случайните течения, поглъща онова, което му върши работа, и отхвърля всичко останало с изтънчен и непогрешим, но несъзнателен усет.
Не обичаше да говори за миналото и пренебрегваше въпросите му. Всъщност тя помнеше твърде малко. Отхвърлила беше и спомена, защото от него винаги кълни представата за определено и осмислено бъдеще, както и равносметката за миналото. Колкото и парадоксално да беше, снимките, задръстващи стаята й, които изобщо не поглеждаше, като че ли бяха символ на нейната дисциплина — трофеи от превъзмогнати изкушения. Но дори след като беше прозрял логиката на отрицанието и величието на нейния подвиг, Пърси Мън продължи още известно време да си задава ненужни въпроси и да гради предположения.
През цялото време, докато беше във Филаделфия, я навестяваше най-редовно. Нищо не ги свързваше и знаеше, че и той за нея не представлява нищо повече от един безсъдържателен силует. Посещаваше я не от състрадание, защото отлично знаеше, че тя не желае компанията му. Вярно, във Филаделфия се чувстваше самотен, но не заради това ходеше там. Знаеше, че тя няма какво да му каже, нито пък той на нея. Посещаваше я, но не за да облекчи самотата си. Връзката им приличаше на единението на богомолец със студения, бездушен, сив и непоклатим камък, от който е изсечено божеството. Тя бе също тъй бездушна и неумолима като съдбата, защото във вените им, макар и по малко, течеше една и съща кръв. Имаха един и същи прародител — човек, чието име Пърси Мън не знаеше или пък бе забравил и чиито кости отдавна гниеха в някое запустяло крайпътно гробище във Вирджиния.
Веднъж разказа на Мей за посещенията си при мис Спрейг. Описа къщата и квартала, начина, по който го зяпаха немците в коридора, всички подробности от стаята и живота, който тя водеше в нея, и плахо спомена как се бе чувствал, когато седеше там и й четеше вестника.
— Много хубаво си постъпил, Пърс! — възхити се Мей и одобрително го потупа по ръката. — Сигурна съм, че й е харесало.
— Ами, ни най-малко!
— Но това е ужасно! Как е възможно, след като толкова много си направил за нея?
— Не съм го направил заради нея! — сопна й се той. — А заради себе си!
Точно така беше, заради себе си го бе направил. И чак сега, след толкова години, го разбра.
— Заради себе си ли? — удиви се жена му.
— Да, заради себе си!
През последните летни дни Мън доста често си мислеше за мис Спрейг. По времето, когато си създаваше клиентела и целият му живот бе погълнат от Мей, тя се бе превърнала просто в един епизод от миналото, за който рядко се сещаше. Но сега, когато Мей вече я нямаше и се случваше дни наред да не отиде в града, а да си стои у дома сам, споменът за мис Спрейг и размислите, на които го навеждаше, започнаха да заемат почти такова място в живота му, както и навремето във Филаделфия. В това нямаше нищо странно, решаваше той, защото в дните и нощите на бездействие случките от миналото, които в устремения напред бяг на надежди и задължения сякаш се отдръпваха в далечината, като мярната от движещ се влак гледка, сега изведнъж, при това едновременно, станаха толкова важни, че той чак се изненада. Анализираше ги, за да открие в тях някакво обяснение, някакъв ключ към настоящето, а сетне, объркан, се опитваше да ги прогони от съзнанието си.