Не знаеше дали мис Спрейг е още жива. След смъртта на майка му дойде едно-единствено писмо. Беше я уведомил за нейната кончина и след няколко седмици получи отговор, в който тя изказваше съболезнованията си относно смъртта на мисис Мън и му съчувстваше в скръбта. Писмото бе кратко и сдържано, почти анонимно.
Сега, толкова години след тази случка, изпита желание да й пише, но се отказа, защото още в същия миг се убеди, че отговор няма да получи. Да му отговори за нея би означавало да изневери на себе си, да прояви слабост. Жива или мъртва, тя вече бе надмогнала подобни отстъпления. Беше сигурен, че писмото, което му изпрати по повод смъртта на майка му, бе наистина последно.
И сега, сам през повечето време, застанал насред двора, разхождайки се из нивите, седнал вечер на верандата, любувайки се на промяната на времето или вперил очи в мрака над леглото, понякога се замисляше какво всъщност представляваше уединението на мис Спрейг. Опитваше се да се пренесе през времето и личните задръжки и да проникне в тази нейна необикновена самота. Сега си спомняше, че във Филаделфия, когато самият се чувстваше самотен и обзет от носталгия — а той наистина живееше твърде уединено през тези години, — се чудеше как е възможно някой да е толкова сам, толкова откъснат от света и толкова затворен в себе си, като мис Спрейг, и въпреки това да продължава да живее.
Сега и той много често бе сам, при това по собствено желание. Макар да знаеше, че в кантората го чака цял куп работа и че едно подир друго просрочва делата си, не можеше да намери сили да отиде в града, да се види с хората, с които се бе срещал не веднъж и не дваж, и то с удоволствие, за да им каже неща, които толкова често бе изричал, и да седне на бюрото, както едно време. Ходеше единствено когато работата вече съвсем не търпеше отлагане или когато секретарката му се обадеше по телефона, за да му напомни за някоя важна среща.
Най-странното бе — и той с всеки изминат ден все повече и повече се убеждаваше в това, — че заминаването на Мей като че ли го радваше. Сякаш си отдъхна, когато късно заранта след смъртта на Тривелиън отвори очи и откри, че в къщата няма никой освен готвачката негърка, която мълчаливо сложи закуската отпреде му и се вторачи в него с прикрито, при все това безочливо любопитство. Събуди се на кушетката в дневната и се загледа в тавана, докато напиращото усещане за тревога, загуба и самота се уталожи, подобно на кристалите на наситен разтвор, и фактите се избистрят в своята последователност в паметта му.
От лежането на кушетката тялото му бе вдървено и изтръпнало, а устата му беше пресъхнала като след препиване. Надигна се бавно и се отправи несигурно към прозорците, гледащи към двора пред къщата. Дръпна завесите и слънцето нахлу в стаята с целия си блясък. Светлината, която струеше върху перваза и се разстилаше в краката му, осветяваше изтърканите места по килима и като че ли опровергаваше спомените му. Килимът беше в преобладаващ наситеносин цвят, на големи, също сини цветя, но беше толкова износен и избелял, че на много места шарките вече не личаха. Той забеляза в краката си грубите кафеникави нишки на основата, тъй като точно тук мъхът почти се бе протрил. Тук сутрин и вечер бяха заставали хора, за да нагласят пердетата, или, останали сами в стаята, да хвърлят един последен поглед към двора и пасището оттатък кленовете. Пърси Мън неволно се замисли за тях — за майка си, за баща си, за роднините и слугите, чиито имена и лица бе забравил, за всички онези, които бяха умрели преди неговото раждане, и си рече: Аз не приличам на никого от тях. Извърна се рязко и съгледа лампата върху мраморния плот на масата. Шишето беше сухо, филтърът прегорял, а стъклото — опушено. Беше заспал, без да я угаси, и тя бе изгоряла през нощта, а може би и на разсъмване.
Разбра, че Мей си е тръгнала много рано. Изпратила готвачката да каже на стария Мак да запрегне двуколката и старецът я откарал. Около десет и половина, както се разхождаше из двора, забеляза, че Мак бавно се задава от долния край на алеята. Изчака до портата, но както се бе привел над поводите, негърът очевидно не го забеляза и отмина. Пърси Мън отиде в конюшнята. При влизането му оня си даде вид, че изцяло е погълнат от грижите около един скъсан ремък.