— Къде си ходил? — попита Мън.
Негърът продължи да се занимава с ремъка.
— Отговаряй, като те питам! — кресна Мън.
— Сега, мистър Пърс. Само да оправя това тук и ще отговоря — отвърна негърът. — Ставите така ме въртят, че май вече за нищо не ме бива. Уж топлото било по-добро от студа, а ей на, топло е, пък…
— Къде си ходил? — повтори Мън.
— В родното й място — смънка Мак, без да откъсва очи от ремъка.
— При леля й, мис Бърнам?
Негърът кимна и продължи заниманието си. Пърси Мън се обърна и се прибра в къщи.
След два дни някакъв човек пристигна с кабриолета на мис Бърнам и поиска дрехите на Мей. Пърси Мън си беше у дома. Стоеше насред голямата стая на горния етаж, докато готвачката ги тъпчеше по куфари и сандъци. Знаеше, че сега е моментът да яхне кобилата, да отиде в имението на мис Бърнам и да поговори с нея. Докато стоеше така, загледан в роклите й, които се диплеха небрежно една връз друга, беше сигурен, че ако отиде и поговори с Мей, тя ще се върне. Не знаеше какво точно ще й каже, нито пък какви мисли и чувства ще изразят думите му. Просто му мина през ум: „Ако отида да поговоря с нея…“ Но не отиде. Остана там, сякаш бе пуснал корени, а след малко негърът със смирен и извинителен поклон започна да товари сандъците и куфарите.
Мън стоеше до прозореца в спалнята, загледан в двуколката, която се отдалечаваше. След това обходи с поглед стаята, кръстосвайки напред-назад, като че ли искаше да открие нещо, което не е на мястото си. Привечер се посъвзе. Спокойствието му го озадачи както и в нощта на Тривелиъновата смърт. То бе дълбоко и пълно, но в същото време и опасно като огромна канара, висяща на косъм над някакъв пролом, така че рано или късно един полъх на вятъра или несъзнателното помръдване на някоя земна твар би било достатъчно, за да полети надолу и да се разбие.
Една нощ, докато се разхождаше под кленовете, трима-четирима негри прекосиха двора, след като очевидно бяха гостували в някоя от колибите. Минавайки покрай него, те нещо се смееха и си приказваха, а той се облегна на оградата и се заслуша в отдалечаващия се, заглъхващ говор. След малко някой запя. Явно бяха отишли в колибата на стария Мак и сега пееха. Не можеше да разбере думите на песента. Изведнъж си ги представи в колибата с мъждукащия вътре огън, макар нощта да бе достатъчно топла, за да останат и на отворена врата, как седят около опушената лампа или се поклащат в полумрака и пеят с отметнати назад глави и полупритворени очи.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — извика той високо и отчетливо в тъмнината, а пръстите му се склещиха около сухите студени дъски на оградата. Варта се орони под ръцете му. Мън рязко се обърна и се отдалечи.
През този период избягваше обичайните си домашни занимания. На няколко пъти, когато несъзнателно се захванеше с нещо безкрайно просто — да разчеше кобилата или пък да провери как са нарязани дърветата за сушене на тютюна, някое негово движение или видът на познат предмет коварно и ненадейно нарушаваха непоколебимото му инак спокойствие. Предупреден, подобно на възстановяващ се болник от обаждането на някоя стара болежка, той се въздържаше и щадеше, тъй че нищо да не му причини по-голяма изненада от травмата, която можеше да понесе. Когато бе възможно, оставяше се изцяло да го обсеби реалността на мига — падналото в краката му листо, неподвижния бял облак в синьото есенно небе, избелялата шарка на някоя чиния, съскането на пламъка в лампата. С необходимостта да се предпазва от обезпокояващото съприкосновение с хората нарасна и нуждата да се защитава от предишната си същина, отричайки спомените. А в същото време съзнанието му се затваряше като клапан и оставяше отвън всяка мисъл за бъдещето.
Но един късен следобед Мън нарами ловджийската пушка, прекоси моравата пред хамбара и се отправи през нивите зад къщата към дърветата покрай реката, която напояваше земите на фермата. Когато стигна храсталака и се изгуби в него, почувства облекчение и сигурност. Проби си път през червенеещата се вече смрадлика, ракитака и крехкия бъз и излезе на голото място под високите мъхнати смокини. Стволовете им бяха прави като диреци и се разклоняваха чак на върха. През неподвижните им листа се процеждаше златиста светлина. Равната земя под тях бе осеяна с окапали пожълтели листа. Той се спря за миг, вдигна глава и обгърна с поглед високия листвен свод, който го отделяше от целия свят. После бавно се отправи към реката.