Тук теренът рязко се спускаше към брега. Наоколо растяха няколко чинара с огромни бели дънери, чиято червеникава кора на места се бе забелила, а малко По-нататък зеленееха върби. Водата се беше отдръпнала и оголила чакълеста ивица, която изчезваше там, където корените на върбите се впиваха в брега. Мън се хвана за клоните им, за да запази равновесие, спусна се долу и с насочена пушка тръгна покрай реката. По-нататък става по-широка, спомни си той, там е и по-открито, водата се разлива спокойно и е гладка като езеро, в което се отразяват надвисналите дървета и небето. След малко гълъбите щяха да започнат да се спускат към водата, и то точно на това място, както правеха от години наред. Щяха да долетят, силно и неспокойно пляскайки с криле, изопнали малките си като топлийки главички. Пърхащите им силуети щяха да изглеждат черни, а наоколо щяха да отекнат нежните им, задъхани и жални крясъци.
Той излезе на широкото и се спря под свода на върбите. Вдигна очи към небето и зачака. Малко по-нагоре по течението водата леко клокочеше по камънака, преди да се кротне в тихия вир. Това беше единственият звук, който звънтеше в ушите му.
Първият гълъб долетя откъм запад, топна се във водата и отскочи. Сетне се спусна на повърхността и пляскайки с криле, се понесе надолу по течението. Досега бе имал две възможности да стреля: когато гълъбът отскачаше първия път и после, когато литна нататък. Беше вдигнал пушката с пръст на спусъка, но не го натисна. Загледа се как птицата — вече твърде далеч, за да я улучи, си чистеше перата. Подир малко се вдигна и отлетя, а той се почувства засрамен и раздразнен, че е пропуснал да стреля, но без сам да знае защо, така и не намери сили да натисне спусъка.
Когато следващият гълъб се появи, стреля. Той прелетя над дърветата, и то доста ниско, но тъй бързо, че на Мън не му остана време да се прицели. С отекването на изстрела го видя да се премята, сякаш се бе блъснал в невидима жица, по която тече ток, а над мястото, където го бе застигнала сачмата, се завъртяха няколко разкъсани перца; после се занесе на една страна и с рязък замах на крилете се стрелна право надолу. Усетил познатия от едно време възторг, Пърси Мън погледна към небето, за да види не се ли задава и друг, и изтича към мястото, където бе паднал първият.
Беше мъртъв. Лежеше върху чакъла с разперено върху бистрата вода крило, а на главичката му бе избила малка капчица кръв; кръв имаше и по шийката му. Човката му бе леко отворена, сякаш току-що беше пил вода. Наведе се да го вдигне, но изведнъж почувства отвращение. Изправи се рязко и едва се сдържа да не повърне. Отмести поглед от мъртвата птица и облягайки се на пушката, като че ли внезапно му бе прималяло, се загледа в небето.
Колко е пусто, бездънно и чисто! — помисли си той и продължи да се взира нагоре. Остави гълъба там, където беше паднал, с потопено във водата крило. Някое животно ще го намери и ще го изяде, рече си той. Покатери се на брега, който тук беше по-стръмен, и с бързи крачки започна да си пробива път през гъсталака към нивите. Сега сигурното, отделящо го от света прикритие на дървесата му се стори тягостно и непоносимо. Промуши се през сплетените храсти и треволяка и с облекчение излезе в края на голото поле. После бързо пое нагоре по склона към скритата в горичката къщурка. С мен става нещо, помисли си Мън и закрачи още по-бързо.
Да, става нещо и аз трябва да му сложа край!
Два дни по-късно отиде в имението на Бърнам, за да се види с Мей.
Докато генерал Сам Бърнам беше още жив, Луси Бърнам, едната от двете му дъщери, изцяло се бе посветила на него, а след смъртта му — на неговата памет. Майка й почина скоро след като генералът се завърна от войната и последната й воля беше двете й дъщери да се грижат за баща си. На погребението той стоеше между тях, прегърнал ги през рамо, а сълзите се стичаха от сините му очи по гъстите русоляви мустаци. Подобно на майка си по-голямата от дъщерите, Луси, цял живот остана негова опора и робиня.
Сам Бърнам, произведен в бригаден генерал към края на войната, беше суетен, празноглав, добродушен и лишен от каквито и да било амбиции хубавец. Войната бе започнал с чин майор, даден му по чисто политически съображения, без самият той да има и най-малко понятие от азбуката на новата си длъжност, но за сметка на това изглеждаше внушителен и войнствен в бляскавия си мундир. Макар изобщо да не се отличи, не беше страхливец, нито пък особено тъпоумен, а веселият нрав му бе създал сред колегите известна, и то не съвсем за пренебрегване слава, която му помагаше при повишенията. Към края на войната бойците не достигаха даже и за рота, и затова след Атланта го произведоха в бригаден генерал. После потъна в забвение. Никога не беше вземал решения, отнасящи се до самия него. Животът му открай време бе уреждан от баща му, от жена му, от по-висшестоящи офицери или пък от някой отракан адютант. Сега баща му беше изкуфял и банкрутирал, войната свършила, а жена му — покойница.