След като животът в щата започна да навлиза в обичайното си русло и той се поокопити от терзаещия го душевен смут, захвана се с политика. Имаше известен опит отпреди войната и сега това му изглеждаше единственото занимание, в което неговата словоохотливост и добродушие, внушителната осанка и военното му досие можеха да бъдат възнаградени по достойнство. С известна уговорка би могло да се каже, че е преуспял. Ала в очите на колегите си той изглеждаше все по-окаян и падаше все по-ниско и по-ниско. В политиката човек можеше да припечели дори и от най-незначителния пост, но Сам Бърнам беше честен. Докато другите ламтяха за пари или за информация, чрез която да се сдобият с тях, той търсеше единствено ласкателства. Това бе начинът хората да получат неговия глас или подкрепа и те добре го знаеха.
Навремето жена му вещо и с удоволствие бе ръководила делата му. След това тези задължения пое дъщеря му Луси. Тя обаче не се справяше толкова добре — на моменти бе ту упорита, ту отстъпчива, ту подозрителна, ту доверчива. По време на многобройните му отсъствия се опитваше да поддържа криво-ляво фермата, но когато той си беше у дома, прахосваше цялата си енергия, за да му угажда. След като сестра й Рут, която Луси смяташе за дете, забягна с някакъв непознат и беден като църковна мишка младеж от Арканзас, тя засили проявите на преданост към баща си. А когато скоро след сватбата на Рут генералът бе победен в кампанията за преизбирането му и здравето му се влоши, тя просто се самозабрави. Рядко се отделяше от него. Четеше му дълго, най-вече романи, като се мъчеше да държи вестниците по-далеч от него, от страх да не се разстрои. Носеше му цветя от занемарената градина край къщата и с увещаващ глас, като да говореше на малко момченце, току се глезотеше: „Виж, татенце, нали са много красиви тази година?“ Друг път решеше гъстата му дълга коса, разтъркваше с пръсти гладкото му, почти без бръчица чело или приглаждаше все още запазилите естествения си цвят мустаци. И тогава той я хващаше за китките, докато тя се отпускаше на колене до него, галеше нежно ръцете й и с треперливия си меланхоличен глас шептеше: „На този свят съм видял какво ли не, мъничка моя. Стар съм вече и съм бил свидетел на много неща — разкош и бляскави церемонии, почит и доблестни дела, но — и знам, че туй, което ти казвам, е истина — няма нищо по-важно от едно добро и любящо сърце! А твоето е точно такова, Луси!“ В подобни моменти радостта й бе тъй голяма, че се чувстваше стократно възнаградена.
Но нейната младост също си отиваше. Бяха я ухажвали разни младоци от околността, но тя един подир друг ги бе отпратила. Отначало вниманието им я ласкаеше и й беше приятно, но повтаряше и на тях, а и на себе си: „Трябва да се грижа за татко, не всеки има баща като моя.“ И много скоро започна да чувства, и то все по-осезателно след женитбата на сестра си, че всички млади мъже са недостойни за нея, или по-точно, че нито един от тях не заслужаваше честта да стане зет на Таткото. След като сестра й се спомина в Мисисипи и някакви черковнички я запитаха чрез писмо да изпратят ли детенцето й, тя отблъсна и последния кандидат и потопи Мей в живота, който бе създала около люлеещия се стол и подложката за крака на баща си. Скоро научи детето да изприпква на пръсти до генерала, да се покланя и тихичко да прошепва: „По-добре си, нали, дядо? Обичам те, дядо!“ или „Ето ти една розичка, откъснах я специално за теб, дядо!“
Генерал Бърнам бе убит по време на избори в улична свада в Бардсвил. И макар вече никой да не държеше на него, драматичната му смърт за кратко време възвърна забравената му слава. Погребението му се превърна в истинско събитие. Както и покойникът, носачите на покрова бяха ветерани от войната, а ковчегът беше покрит с флага на Конфедерацията. Над гроба му отекна залп. Докато ехото заглъхваше в мразовития въздух, Луси Бърнам едва се сдържа да не се хвърли подире му. Пърси Мън, по онова време едва-що подкарал юношеството, чу изтръгналия се от гърдите й неистов писък и я видя да залита като пияна към зиналия гроб. Обзет от недоумение, той щеше дълго да помни този миг, да се опитва да свърже стаилата се в него страст със студената, посредствена, глупава и празна жена, която му беше станала роднина. Същия този ден видя и едно вцепенено слабо момиченце на около шест-седем годинки, с лице изваяно сякаш от безцветен восък, което стоеше до гроба, но като че ли не забелязваше нищо около себе си. Това бе първото му впечатление от Мей.