— Колко си добър, Пърс! Ти направи толкова за леля Луси!
— Не мога да гледам спокойно как се съсипва нечий имот. Пък и един ден всичко това ще бъде твое.
— Леля много ще се зарадва на ремонта — увери го Мей.
Той обаче не й каза, че е ипотекирал част от своята земя, за да изплати заема върху къщата. Нито пък спомена за това пред мис Бърнам. Мей често я навестяваше, ала трудно успяваше да я накара и тя да им погостува. Мън знаеше, че го мрази и че никога няма да му прости, но не защото й бе отнел Мей, боядисал къщата или пък предотвратил изхвърлянето от собствения й дом. Докато пътуваше с двуколката в септемврийското утро, за да поговори с жена си и ако е възможно, да я убеди да се върне при него, той знаеше, че независимо от крайния резултат мис Бърнам ще намери повод за разпалване на старата вражда.
Завърза кобилата за една тараба, опипа я, откри, че е прогнила, изпсува и прехвърли поводите на друга, която му се видя по-здрава. Тръгна към къщата между двете редици изкорубени мъхнати кедри. Негърката, която отвори при похлопването, го остави да чака на верандата, а когато се върна, заяви:
— Мис Луси рече да заповядате в салона.
После го поведе по коридора, отвори някаква врата вляво и се отдръпна.
— Но аз исках да говоря с мис Мей! — каза той.
— Мис Луси каза, че ще дойде — отвърна жената и се отдалечи, а той се озова в почти тъмния салон.
Въздухът беше студен, неподвижен и лъхаше на прах. Без да се замисля, прекрачи към най-близкия прозорец, пресегна се да дръпне пердето, но реши, че ще бъде нахално от негова страна, и се върна в средата на стаята. Тя не беше голяма. Двете опиращи тавана масивни библиотеки с остъклени врати, столовете и канапенцата, големите напукани вази се навалиха отгоре му в полумрака. Стоеше сред тях, долавяше учестеното биене на сърцето си и вдишваше миризмата на прах и конски косъм.
Мис Бърнам се забави. Най-сетне се появи и тръгна към него, съпровождана от шумоленето на черната копринена рокля. Поклащаше нервно глава върху дългия си врат, като че ли едва сдържаше някакъв категоричен отказ. Стиснал в две ръце шапката пред себе си, той продължаваше да чака, а тя пристъпи към него така, сякаш или не го виждаше, или него изобщо го нямаше, после изведнъж се сепна с вид на човек, изненадан от неочаквано препятствие. Поздрави го с едно „Добро утро, мистър Мън“. Главата й продължаваше да се клатушка напред-назад досущ като метроном, подхванал настойчивото си отмерено движение, налагащо ритъм, който нямаше нищо общо с това около нея.
— Добро утро — отвърна Пърси Мън.
Нито го покани да седне, нито пък му посочи стол, а просто продължи да стои пред него.
— Съжалявам, че ви обезпокоих — извини се той. — Мисля, че момичето не ме е разбрало, исках да видя Мей.
— Много добре ви е разбрало! — заяви мис Бърнам.
— Е… — започна Мън, но се поколеба, — нямах намерение да ви притеснявам. Исках просто да поговоря с Мей — отново се подвоуми, но под настоятелния поглед и сякаш подканен от леките равномерни тикове на главата й, продължи: — Получи се недоразумение и ми се ще да поговоря с нея. Нищо сериозно, или поне не би трябвало да бъде сериозно.
Погледът й остана все тъй блуждаещ, а тиковете дори не промениха ритъма си. Думите му заседнаха в гърлото.
— Не може да я видите! — отсече тя.
— Да не би да я няма? Мислех, че…
— Тук е!
— Тук?
— Да, но не може да я видите!
— Много е важно! Трябва да я видя! — заяви Мън, като повиши тон.
— Не може!
— Извинете, но имам пълното право да я видя! — той направи крачка към нея, а тя отстъпи.
— Вече нямате никакви права!
— Напротив, и настоявам!
— Мислех, че поне малко ще се засрамите! — изсъска мис Бърнам, а острият й глас леко приглъхна.
После протегна ръце и ги сплете пред себе си.
— Срам ли? — стъписа се той.
— Да, срам! — натърти тя. — От това, което сте направили! Как смеете да идвате тук след стореното от вас, макар и да не знам какво е то, защото тя не ми каза. Ни дума не обели! Само седна на един стол и плака часове наред, мистър Мън! Да, плака, и то заради вас, мистър Пърси Мън, а вие искате на всичко отгоре и да я видите!