Преди да забележат огъня, Мън й бе предложил да се омъжи за него, а тя бе отвърнала:
— Може би, но когато му дойде времето.
— Не ме ли обичаш?
— Обичам те.
— Тогава защо не ми обещаеш?
— Не мога. Това е безразсъдство, а аз не съм дотам смела. Все едно да предизвиквам съдбата.
— Глупости!
— Безразсъдство е, а нямам смелост. Нямам!
— Глупости — бе повторил Мън и беше забелязал, че тя плаче. Плачеше беззвучно, но той бе усетил как леглото се разтърсва под напора на потиснатите ридания. — Какво има? Кажи ми, какво има?
— Нищо — бе отвърнала тя.
Бе я погалил по лицето и бе открил, че е мокро.
— Престани, мила, престани, чуваш ли! Мислех, че не си от тия, дето циврят за щяло и нещяло. Хайде, успокой се, не бива! — бе настоял той, като продължаваше да я гали.
— Не съм плакала от години, от години — бе успяла да каже Лусил през хълцанията. — Но сега просто не мога да се сдържа! Не мога!
— Обичам те! Обичам те! — бе прошепнал. — И обещавам, че винаги ще те обичам!
— Никога нищо не ми обещавай! — думите й се бяха задавили в ридания. — Обещанията искат време, а аз не желая да мисля за времето. Не желая…
— Тихо — бе я помолил Мън.
По-късно, вече на път към стаята си, тя се бе спряла с извърнато към прозореца лице.
— Погледни — кимна тя.
Той се бе надигнал, а тя се бе приближила. Нощта бе необичайно тъмна и черната грамада на земята почти не се различаваше от небето. Но хоризонтът беше озарен от пламъци — едно-единствено вълмо от кървавочервено сияние, избледняващо в бездънната пустош на мрака. Отнейде бе долетял глух кучешки лай.
Лусил беше застанала до него.
— Какво е това? — бе прошепнала тя.
Беше й отвърнал, че не знае, и я бе притиснал към себе си. А тя бе останала до него разтреперана, с поглед, устремен към далечната светлина в мрака.
Каза й, че не знае какъв е този огнен език на хоризонта, но всъщност я излъга. Знаеше, че гори хамбар с тютюн. Хамбарът на някой, който и след предупреждението не бе предал реколтата си в сдружението. Знаеше, че един отряд от съседен район, отряд номер шест, на Бърдън от Хънтърска околия, спомни си той, е последвал водача си; конникът ги е очаквал на уреченото място в крайпътния мрак и ги е отвел там, където сега пламъците рисуваха малък розов кръг на фона на катраненочерното небе. Знаеше също, че някоя друга нощ, при това скоро, самият той щеше да стои и да гледа как ония драсват кибрита, мятат се на конете и се отдалечават сред тропота на копитата по замръзналата земя, а пламъците запъплят към небето зад него. Знаеше го, защото досега винаги ставаше така.
Палежите не престанаха цялата есен. Започнаха веднага, щом тютюнът в хамбарите позавехна. В началото бяха няколко. Сетне се появиха писмата. И огньовете зачестиха. Някои, дето бяха получили предупреждение, веднага предоставиха реколтата си на сдружението. Други нощи наред осъмваха я сами, я със синовете, с ратаите или надничарите, стиснали заредени пушки. Чакаха, залегнали зад купите метли или зад дувари и тараби, докато пръстите върху спусъците на карабините или чифтетата не се вкочаняха и очите им не пламнеха за сън, докато високо в пустото, черно, метално небе неподвижните звезди не започнеха сякаш да се отдръпват все по-далеч и по-далеч. Но рано или късно за всички тях настъпваше нощ, когато от прекалена самоувереност или умора те отслабваха бдителността си и оставаха в леглата. Един-два пъти нощните шайки дойдоха по здрач, когато хората вечеряха и не очакваха опасност.
Някои от по-едрите производители продадоха реколтата си на компаниите полуизсъхнала, още висяща на скелите, а те от своя страна поеха защитата на хамбарите. Група пазачи бяха изненадани на поста си пияни и бяха бити, влачени през реката и захвърлени край пътя овързани и със запушени усти. Хамбарите, които пазели, изгоряха. Нощните бандити си разменили няколко изстрела с друга шайка и под прикритието на огъня, който накарал пазачите да се скрият в кедрите край оградата, двамина препуснали към хамбара и хвърлили две шашки динамит в стената. Галопирайки около него, запалили фитила от стърчащите между зъбите си пури. Шашките вдигнали една от стените във въздуха, а накладеният за сушенето на тютюна огън довършил делото им.