Снимката на Хамър на фона на линейката и медицинския хеликоптер, с наведени надолу очи и скърбящо лице, направи сензация. На следващата сутрин тя гледаше от рафтове, кутии и купчини с вестници в района на Шарлът-Мекленбърг. Статията на Бразил бе най-страхотната история за смел човек, която Пакър някога бе виждал. Всички от вестника гледаха младия репортер възхитено. Как, по дяволите, се бе сдобил с всичко това? Хамър не бе позната като човек, готов да разкрие нещо лично, а внезапно, в момент когато дискретността бе от изключително значение, тя разказваше всичко на този репортер новак?
Кметът, градският съвет и Кахун не бяха толкова впечатлени. Бяха интервюирани от няколко телевизионни и радиорепортери и открито критикуваха Хамър, която продължаваше да привлича прекалено много внимание върху серийните убийства и другите социални проблеми на града. Страхуваха се, че няколко компании и една ресторантска верига премисляха избора си за Шарлът. Бизнесмени отменяха срещи. Носеха се слухове, че завод за производство на компютърни чипове и увеселителен парк щяха да бъдат преместени във Вирджиния.
Кметът на Шарлът и няколко от градските съветници обещаха, че ще има пълно полицейско разследване на злополуката със стрелбата. Кахун се съгласи, че това е справедливо. Хищниците бяха усетили миризма на кръв и тя ги бе подлудила. Панеса не се намесваше често и не заставаше на ничия страна, но този път нави ръкави и спретна солидна статия за страницата за мнения, която излизаше и неделния вестник.
Наричаше се „Гнездо на стършели“ и в нея Панеса описваше с най-големи подробности проблемите на града, така както ги виждаше една непоколебима, човечна жена, тяхната обичана полицейска началничка, която се бореше със собствените си демони и въпреки това „никога не ни е изоставяла и не ни е товарила с личната си болка“. „Сега е времето да подкрепим началник Хамър, да й покажем нашето уважение и обич, да докажем, че и ние можем да правим и устояваме правилния си избор.“ Панеса продължаваше, позовавайки се на историята на Бразил за Хамър, която, докато чакала в спешното отделение да й съобщят за съдбата на мъжа й, се погрижила за младежа, умиращ от СПИН. „Това, граждани на Шарлът, не е полицейска работа, това е християнство. Да видим как кметът Сърч, градският съвет или Соломон Кахун ще хвърлят първия камък.“
Това продължи дни наред. Положението ставаше все по-напечено. От короната на банковия център, където се намираше кабинетът на Кахун, се излъчваше омраза и враждебност, която нахлуваше през прозореца на кмета. Телефонните линии бяха вечно заети, докато градските управници заговорничеха и търсеха начин да изгонят Хамър от града.
— Това трябва да се реши от обществеността — каза кметът. — Гражданите трябва да го поискат.
— Няма друг начин — съгласи се Кахун, седнал зад огромното си бюро, загледан към царството си през алуминиевите тръби. — Всичко зависи от гражданите.
Последното нещо, което Кахун искаше, бе ядосани хора да сменят банката, където държаха парите си. Ако много от тях решаха да се прехвърлят към други банки, това щеше да се отрази ужасно върху Кахун. Можеше да се превърне в епидемия, която да зарази големите инвеститори като компютърен вирус, салмонела, Ебола.
— Проблемът, по дяволите, е Панеса — каза кметът.
Кахун почувства нов прилив на ярост. Нямаше скоро да се съвземе от неделната статия на издателя и коментара за хвърлянето на камъни. Панеса също трябваше да се махне. Мислите на Кахун препуснаха из забележителната му мрежа, като се спираха на възможни съюзници във веригата на вестника. Това трябваше да дойде отвисоко, от някой председател или президент. Кахун познаваше всички, но медиите приличаха на проклета стоножка. В момента, когато я раздразниш, тя се свива и започна да се грижи за своите хора.
— Единственият човек, който може да контролира Панеса, си ти — каза кметът на Кахун. — Аз опитах. Не ме слуша. Все едно да се опитваш да вразумиш Хамър. Направо забрави.
Да, и издателят и полицейската началничка действаха неразумно. Имаха собствени идеи и се налагаше да ги спрат. Анди Бразил също се превръщаше в проблем. Кахун познаваше живота достатъчно добре, за да знае къде точно да атакува.
— Поговори с момчето — каза той на кмета. — Той сигурно се е опитвал да вземе интервю от теб, нали?
— Всички те опитват.
— Позволи му да се види с теб, Чък. Дръпни го на наша страна, където му е мястото — посъветва Кахун с усмивка, загледах в слънчевото лятно небе.