Бразил бе насочил вниманието си към убийствата на Черната вдовица. Беше сигурен, че те няма да спрат. Анди се бе вманиачил на тази тема, убеден, че по някакъв начин би могъл да открие онази важна подробност или следа, които да отведат полицията до психопата. Свърза се по телефона с Бърд, един от психолозите на ФБР, изготвящи профили, и с негова помощ написа ужасяващо точна, но подвеждаща за убиеца история. Миналата нощ Анди се върна на улица „Уест Трейд“, за да огледа рушащата се сграда. Фенерчето му освети жълтата полицейска лента, развявана от вятъра. Той застана неподвижно и огледа забравеното от бога, зловещо място. Опита се да вникне в същността му и да си представи как сенаторът се бе оказал тук.
Възможно е сенаторът да е планирал да се срещне с някого в горичката, където никой не можеше да го види. Бразил се зачуди дали при аутопсията бяха открити някакви наркотици. Дали сенаторът е имал прикрит порок, който му е струвал живота?
Бразил обиколи улиците из квартала, като оглеждаше проститутките и се опитваше да различи кои бяха мъже или ченгета от отдела за борба с порока. Младата проститутка, която бе виждал няколко пъти преди, очевидно го позна и се вторачи дръзко в БМВ-то.
Анди се чувстваше изморен тази сутрин. Едва успя да пробяга шест километра на пистата и въобще не игра тенис. Напоследък не бе обръщал много внимание на майка си и тя го наказваше, като не му говореше в редките случаи, когато бе будна. Оставяше му бележки за нещата, които трябваше да свърши, и се държеше по-немарливо от обикновено. Кашляше, въздишаше и правеше всичко възможно да го накара да се почувства нещастен и виновен. Бразил продължаваше да мисли за лекцията на Уест за разрушителните връзки. Постоянно чуваше думите й в главата си.
Не беше виждал и говорил с Уест от няколко дни и се чудеше как е тя и защо не му се обажда да отидат да пострелят, да обикалят из улиците или просто за да му каже „здрасти“. Анди се чувстваше самотен и в лошо настроение. Беше се отказал да се опитва да разбере какво става с него. Не разбираше и защо Хамър не му се бе обадила да му благодари за статията. Вероятно в нея имаше нещо, която я бе ядосало. Или пък той бе сгрешил някакъв факт. Но наистина бе вложил сърцето си в тази история и бе работил адски усилено по нея. Струваше му се, че Панеса също го пренебрегва. Бразил си каза, че ако беше на мястото на някой от тези важни, всемогъщи хора, щеше да е по-чувствителен. Щеше да мисли за чувствата на малкия човек и да се опита да му помогне, като вдигне телефона или му изпрати бележка или дори цветя.
Единствените цветя, които Уест имаше в момента, бяха разпилените от Найлс по масата в трапезарията. Беше го направил, след като разпиля кутията си с пясък в банята, докато Уест се къпеше. Мокрите й боси крака щяха да стъпят върху пясък и други гнусни неща. Настроението й бездруго беше отвратително. Тя се тревожеше от бурята от неприятности, която приближаваше към началничката й, и се страхуваше как ще приключи тази история. В деня, когато Гуди ставаше шеф на полицията, Уест щеше да се върне във фермата. Беше научила за това как Анди е следвал Хамър из дома, по места, където дори Уест не бе влизала.
Всичко беше толкова типично, помисли си тя, като срита Найлс и почисти пода в банята. Бразил я бе използвал, за да се сближи с началничката. Беше се правил на приятел, а в момента, когато получи вниманието на човек с по-голяма власт, забрави напълно за Уест. Мръсно копеле. Не се бе обадил, за да отидат да пострелят, да излязат с патрулите или поне да се увери, че е още жива.
Уест откри това, което бе останало от цветята в трапезарията й, а Найлс бързо се мушна под канапето.
Към десет сутринта Хамър влезе в болничната стая на Сет с букет цветя. Остави ги на масичката и придърпа стола по-близо към него. Леглото на Сет беше повдигнато и това му позволяваше да яде, чете, посреща гости и гледа телевизия, полегнал настрани. Очите му бяха замъглени от стрептококова инфекция, която бе нахлула в тялото му бог знае откъде. Течности и антибиотици, готови за битка, маршируваха, без да спират, през тесните маркучи и игли, закачени на ръцете му. Хамър се уплаши. Бяха минали вече три нощи, откак Сет бе постъпил в болницата.
— Как се чувстваш, скъпи? — попита тя и го погали по рамото.
— Скапано — отговори Сет и очите му се върнаха към телевизора.
Беше гледал, чул и прочел новините. Знаеше какво ужасно нещо бе причинил на семейството си. Честно казано, той не бе възнамерявал да постъпи така. Когато беше на себе си, той по-скоро би умрял, отколкото да нарани някого. Обичаше жена си и не можеше да живее без нея. Ако унищожеше кариерата й в този град, тогава какво? Тя можеше да отиде къде ли не, а и щеше да й е толкова по-лесно да го изостави тук, ако трябваше да се пренесе, както вече го бе заплашвала.