Глава осемнадесета
Екипът, събран от Уест, за да разследва сделките с наркотици, които се сключваха в „Престо грил“, също трябваше да разрови доста мръсотия, да я сортира и да я сравни с другите криминални сделки в града. Мънго беше детектив под прикритие. Той ядеше пържено пиле със сос в ресторанта, където Бразил, когото Мънго не познаваше, пиеше кафе. Мънго приличаше на обута в джинси планина. Носеше тениска с емблемата на „Пантерите“, портфейлът бе закачен с верига на колана му, дългата му, гъста коса бе вързана на конска опашка, а през леко олисялото му чело минаваше лента. Тоалетът му се допълваше от обица. Мънго пушеше и присвиваше едното си око, докато наблюдаваше русия тип, които разпитваше Спайк за нещо.
— Не, човече — каза Спайк, докато режеше картофи. — Никой не е оттук, нали знаеш к’во имам предвид?
Спайк говореше със силен португалски акцент.
— Никакво значение няма откъде са — каза Бразил. — Важното е какво става, когато дойдат тук. Виждаш ли, източникът на цялата онази гадост е точно тук — добави той и почука с пръст по тезгяха. — Местен. Сигурен съм. Ти как мислиш?
Спайк не възнамеряваше да се замисли по въпроса. Мънго наостри уши. Този рус красавец му изглеждаше познат. Беше сигурен, че го е виждал някъде, и това го убеди, че младежът е подозрителна личност. Но трябваше да се действа спокойно. Мънго реши да поседи тук по-дълго, за да разбере какво става, а и още не бе свършил със закуската си.
— Имам нужда от още препечен хляб — каза той на Спайк, когато русият си тръгна. — Кой е тоя? — запита той и посочи с глава към вратата.
Спайк сви рамене. Отдавна се бе научил да не отговаря на въпроси, а Мънго беше ченге. Всеки го знаеше. Спайк започна да подрежда приборите, без да говори.
Бразил се отправи към следващата си цел. Точно до „Престо грил“ се намираше хотел „Пътник“, където човек можеше да получи стая само за петдесет долара на седмица, стига да успееше да се разбере с администратора Бинк Лайдъл. Бразил му зададе няколко въпроса и получи същата информация като в „Престо“. Лайдъл не беше особено гостоприемен. Седеше със скръстени ръце зад издрасканото бюро, на което имаше звънец и телефон. Той каза на бялото момче, че не знае нищо за бизнесмените, намерили смъртта си в околността. Добави, че според него не е възможно „източникът на цялата гадост“ да е местен. Той лично никога не бе виждал подозрителни лица, особено в хотела, който беше една от забележителностите на града и най-страхотното място в миналото.
Бразил повървя няколко пресечки до Пета улица и намери билярдна зала „Джазбоун“. Репортерът реши, че ще успее да накара все някой да поговори с него, независимо от риска. В този ранен час „Джазбоун“ не въртеше оживен бизнес. Само няколко мъже седяха, пиеха бира, пушеха и си разказваха преувеличени истории за мадами и печалби от лотарията. Масите за билярд, покрити с избеляло зелено сукно, бяха празни. Топките седяха в триъгълниците, чакащи вечерта, когато мястото щеше да се напълни с опасни типове. Ако някой знаеше какво става в квартала, това бе Джазбоун, голямата клечка.
— Търся Джазбоун — обърна се Анди към посетителите.
Един от тях посочи към бара, където Джазбоун отваряше каса бира и гледаше любопитно към русия тип, облечен като колежанин.
— Да — обади се Джазбоун. — От какво имаш нужда?
Бразил тръгна към него по изгорения от цигари и вмирисан на уиски мокет. Едра хлебарка премина бързо пред краката му. По всички маси имаше разпилени фасове, пепел и сол. Той приближи към Джазбоун и забеляза всички детайли. Джазбоун носеше златни пръстени, изработени от монети и украсени с диаманти, на всеки пръст. Златните коронки по зъбите му бяха изрязани като сърца и детелини. На десния му хълбок висеше полуавтоматичен пистолет. В момента Джазбоун подреждаше шишета с бира в хладилника.
— Единственото студено, което имаме в момента, е „Синя панделка“ — съобщи той.
Снощи мястото бе доста оживено и сега Джазбоун бе скапан. Имаше чувството, че това момче иска нещо друго, а не бира, но не беше ченге под прикритие като Мънго. Джазбоун подушваше ченгетата и федералните агенти още когато влезеха в квартала. Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха измамвали. Единствените, които си позволяваха да му се озъбят, бяха хора като него, с пистолети и всичко друго.