— Как е началничката? — попита я той.
— Защо ти не ми кажеш — отвърна Уест.
— Какво?
— Слушай, нямам време за празни приказки — грубо добави тя.
Бразил стоеше на тротоара пред федералния съд и гледаше мрачно към хората, които минаваха покрай него. Не му пукаше от нищо.
— Какво съм направил? — отвърна на огъня той. — Кажи ми, кога за последен път ми се обади? Не съм забелязал да си вдигала телефона, за да ми предложиш да правим нещо или поне да видиш как съм.
Уест не се бе замисляла за това. Никога не се обаждаше на Райнс. Всъщност никога не се обаждаше на никого, с изключение на самия Бразил. Защо, по дяволите, беше така и защо изведнъж се бе почувствала неудобно да набере номера му?
— Смятах, че ти ще ми звъннеш, когато се сетиш — отговори тя. — А около мен всичко бе нормално. Найлс ми взе здравето. Може да го предам в съда са малолетни. Не знам защо не ти се обадих, ясно ли е? Но какво ще постигнеш, ако решиш да ме наказваш за това?
— Искаш ли да поиграем тенис? — бързо попита Бразил.
Уест все още пазеше старата си дървена ракета „Били Джийн Кинг“. Вече не произвеждаха такива. Имаше и стара кутия с топки за тенис „Треторн“, които се чупеха като яйца. Последният й чифт обувки за тенис бяха прости бели гуменки, каквито също вече не се произвеждаха. Уест нямаше представа дори къде са прибрани тези неща, а и не притежаваше никакви дрехи за тенис. Освен това в този етап от живота си предпочиташе дори да гледа бейзбол, отколкото тенис. Имаше много причини за това.
— Забравѝ — отговори тя и затвори телефона.
После отиде до кабинета на Хамър. Хорджис не беше в обичайното си дружелюбно и весело настроение. Уест го съжали. Независимо колко пъти Хамър го бе успокоявала, той не можеше да си прости за грешката. Беше взел радиото вместо телефона. Кретенът Хорджис, некадърният дежурен капитан, бе направил всичко възможно целият свят да узнае за стрелбата в дома на шефката. Всички говореха за това и се смееха. Бяха измислени и доста вицове, които Уест се надяваше Хамър никога да не чуе. Хорджис беше блед и потиснат и едва кимна на Уест.
— Вътре ли е? — запита Уест.
— Предполагам — отговори той тъжно.
Уест едновременно почука и влезе. Хамър говореше по телефона и почукваше с химикалката си по купчина розови листчета за съобщения. Изглеждаше учудващо спокойна и делова в тютюнев костюм и риза на бели и жълти райета. Уест бе изненадана и доволна, когато забеляза, че шефката й отново носи панталон и ниски обувки. Уест си придърпа стол и зачака Хамър да привърши разговора си.
— Не исках да те прекъсвам — каза Уест.
— Няма проблеми — отвърна Хамър.
Тя съсредоточи върху Уест вниманието си и облегна ръце върху спретнато подреденото си бюро, говорещо за човек с много работа, който с лекота се справя с нея. Хамър никога не отлагаше задачите си, макар никак да не й се занимаваше с тях. Колкото повече остаряваше, толкова повече се учудваше на нещата, които преди бе смятала за важни. В последните дни особено погледът й върху живота се бе променил сериозно.
— Досега нямахме възможност да поговорим деликатно — започна Уест. — Как се справяш?
Хамър й се усмихна леко и за секунда в погледа й проблесна тъга.
— Възможно най-добре, Вирджиния. Благодаря за съчувствието ти.
— Статиите, снимките и всичко друго във вестника беше чудесно — продължи Уест. — А и статията на Бразил беше великолепна.
Тя замълча в този момент, защото споменаването на Анди все още я притесняваше, макар да не разбираше защо.
Хамър обаче я разбра идеално.
— Слушай, Вирджиния — каза тя с нежна и леко развеселена усмивка. — Той е наистина впечатляващ младеж, признавам го. Но що се отнася до мен, няма за какво да се тревожиш.
— Моля? — намръщи се Уест.
Бразил бе навън под яркото слънце. Разхождаше се по тротоара в един квартал на града, където не трябваше да се ходи без въоръжена охрана. Този район бе познат като „Петте точки“. Тук се пресичаха пет от най-дългите улици в града, които водеха пътуващите по тях до Куин. Това бяха хилядите бизнесмени, идващи от международното летище, и ужасните типове, които ги чакаха, включително Тиквата.