— Какво да бъде? — запита Римъс момичето, което пушеше цигара и гледаше към улицата.
— Малко бекон — отвърна тя с акцент, който вече не звучеше като на бял човек или дори американец.
През годините Римъс бе забелязал, че проститутките приемаха акцентите и маниерите на притежателите им. Черни курви звучаха като бели, а белите като черни. Бели жигола ходеха с пружиниращи походки като играчите от НБА, а черните се движеха като Джон Уейн. Римъс вече бе свикнал с това. Той просто си готвеше, въртеше си заведението и не обръщаше внимание на нищо. Не искаше неприятности, а Пойзън го притесняваше като шило за лед, прекалено доближено до окото му. Усмивката й беше подигравателна, сякаш долавяше страха му. Римъс усети, че едно зловещо убийство, включително неговото, би я развеселило.
Бразил остана на мястото си известно време, като наблюдаваше как клиентелата намалява. Той потупваше менюто си нервно, но масата му бе празна, тъй като очевидно никой не възнамеряваше да го обслужи. Той загледа младата проститутка, която привърши закуската си. Тя остави пари на масата и стана. Очите му я проследиха до вратата. Умираше от желание да поговори с нея, но се притесняваше. Звънчето на вратата издрънча, когато тя излезе. Анди също се надигна. Забрави, че въобще не е поръчвал, и остави бакшиш. Изскочи от заведеното с бележник в ръка, огледа се наоколо, после зави зад ъгъла и огледа паркинга, но не я видя никъде. Разочарован, той продължи да се мотае из улиците.
Черен микробус със затъмнени стъкла мина бавно покрай него, но Бразил не му обърна внимание, тъй като се мъчеше да отключи някакъв сейф в мислите си. Беше убеден, че знае комбинацията за него, но все още не можеше да проникне вътре.
Мънго се вторачи през предното стъкло на микробуса към Блонди, осъзнавайки, че работата става все по-сложна. Загледа се в бавния, ленив начин, по който младежът се движеше, като спираше от време на време, за да огледа нещо. Вълнението на Мънго се засили, когато Блонди се приближи към Шена, една от най-старите проститутки в района.
Тя стоеше на стъпалата на рушаща се дървена къща, пиеше кола и се опитваше да се съвземе от предишната нощ и да се подготви за следващата. Блонди пристъпи към нея, като че ли се познаваха много добре, и я заговори. Тя сви рамене, после се раздразни и го отпъди с ръка, сякаш бе досаден гълъб. Охо, помисли си Мънго, хлапето се превръщаше в териториален проблем. Преминаваше нагло през границите на другите курви. Блонди вероятно съблазняваше мъже, може би и жени, продаваше им дрога, извършваше престъпления и забогатяваше от тях.
Мънго бе убеден, че ако се порови, ще открие интересни неща за хлапака. Вероятно той заемаше солидно място във веригата за търговия с наркотици. Може би дори беше директно свързан с Ню Йорк. Възможно бе да съществува и връзка с убийствата на Черната вдовица. Мънго извади видеокамерата и запечата на нея най-красивата и чиста мъжка проститутка, която бе виждал. После подкара бързо към управлението.
Уест не спа цяла нощ. Направи всичко възможно, за да накара Найлс да престане с безкрайното си скимтене и нахалстване, изхвърли го няколко пъти от леглото си, говори му като на възрастен, като се опита да го накара да разбере, че е скапана от умора и се нуждае от сън. Вика, крещя, заплашва го и накрая го изхвърли от стаята и заключи вратата. На сутринта, когато Уест изфуча от стаята си, закъсняла за работа, Найлс спеше спокойно на любимия си перваз.
Търпението й беше напълно изчерпано. Когато Мънго влезе в залата за конференции по средата на събранието й със специалния отряд, тя го изгледа враждебно.
— Имаме събрание — съобщи му тя.
— Аз пък имам нещо, за което със сигурност искаш да чуеш — отвърна той и гордо посочи касетата. — Определено тук имаме сериозен играч, може дори да е нашият убиец или поне да е замесен.
Мънго дишаше тежко и повече от всякога приличаше на рокер.
Хамър говореше по телефона, откак Уест я бе видяла за последен път, затова сега Уест се обади по радиото и помоли началничката си да й се обади, когато приключи с разговора.
— Не искам да предизвиквам напразни надежди — каза Уест. — Но звучи доста обещаващо.
— Опиши ми го — каза Хамър.
— Бял мъж, около метър и седемдесет и пет, шейсет и пет килограма, рус, тесни черни джинси, прилепнало поло, маратонки „Найк“. Обикаля из района на Пета улица и „Трейд“, оглежда колите и заговаря проститутките. Очевидно е бил в „Престо“, за да поговори за качеството на наркотиците в района и местните източници, нещо такова. Освен това — продължи Уест, — а това ме притеснява наистина, ти познаваш Ади Джоунс, наречена Пойзън, нали?