— Ясно — отвърна Хамър, без да знае за какво става дума.
— Били са заедно в „Кадилак грил“ известно време. Тя си тръгнала, а той излязъл веднага след нея. На този етап се разделили, очевидно всеки тръгнал да си върши неговата работа.
— Къде е касетата? — запита Хамър.
— В мен.
— Гледа ли я вече?
— Не, за операции под прикритие използваме специални камери. Мънго трябва да прехвърли записа на ВХС и всеки момент ще се върне с касетата.
— Донеси я — нареди Хамър. — Ще я гледаме заедно.
Глава деветнадесета
В кметството Бразил седеше нетърпеливо на канапето в приемната, оглеждаше това, което го заобикаляше, и слушаше как секретарката на кмета Рут Лафон говори по телефона. Рут изпитваше известно съжаление към младежа, тъй като знаеше, че са му заложили капан, както на много други преди него.
Телефонът звънна отново. Секретарката го вдигна и се усмихна. Държеше се мило и почтително към човека, избран от мнозинството да служи на хората от града. Тя затвори, надигна се от стола и погледна към Анди.
— Кметът ще ви приеме — съобщи тя.
Бразил изглеждаше леко объркан. Не можеше дори да си припомни колко пъти бе опитвал да получи интервю или поне две-три думи от кмета. А сега самият Сърч го търсеше? Да не би да е решил да уважи молбата му? Коя молба всъщност? Бразил си мислеше, че трябваше да се облече по-добре днес, а не да нахлува черните джинси, които му бяха доста тесни. Поне се беше отбил в тоалетната, за да пооправи избелялата си червена риза, която също му беше малка. Тъй като Анди бе свалил няколко килограма, обикновените дрехи му бяха станали прекалено големи и почти се свличаха, затова бе отворил чекмеджето с джинси и ризи, които не бе обличал от гимназията.
— Ако нямате нищо против — обърна се той към секретарката, докато ставаше от канапето, — мога ли да ви попитам дали това интервю има нещо общо с молбите ми да поговоря с кмета, които бях отправил още в началото на кариерата ми като репортер?
— Страхувам се, че той невинаги може да отговори бързо на нечия молба — извини се секретарката с убедителен тон, на който се бе научила през годините.
Бразил я погледна за момент и се поколеба, долавяйки нещо в начина, по който тя избягваше погледа му.
— Добре — каза той. — Благодаря ви.
— Няма за какво — отвърна тя и го поведе към кланицата, тъй като се нуждаеше от работата си.
Кмет Сърч беше изискан и елегантен човек в европейски сив летен костюм. Носеше бяла риза, вратовръзка на сини и сиви шарки и подхождащи за нея тиранти. Кметът не се надигна иззад масивното си, орехово бюро, зад което се виждаше част от банковия център.
— Благодаря ви, че намерихте време, за да се видите с мен — каза учтиво Бразил, като седна на стола срещу Сърч.
— Научих, че вие имате доста интересно положение в града — отвърна кметът.
— Да, господине. И наистина оценявам това.
Младежът не беше от типичните репортери тарикати, с които Сърч се разправяше по цял ден. Това хлапе напомняше за Били Греъм, невинно, учтиво и отдадено на работата си. Сърч знаеше добре, че искрени хора като него представляваха изключителна опасност. Бяха готови да умрат за каузата си, да направят всичко в името господне, не уважаваха личностите и не можеха да бъдат подведени към грях. Работата на кмета нямаше да е толкова лесна, колкото бе очаквал.
— Позволи ми да ти кажа нещо, сине — започна той с фалшиво искрения си маниер. — Никой не обича полицейското управление повече от мен. Но, надявам се, разбираш, че във всяка история има две страни, нали?
— Обикновено са доста повече, поне според собствения ми опит, господине — отговори Бразил.
Хамър стоеше пред кабинета си и разговаряше с Хорджис, докато чакаше Уест и касетата. Полицейската началничка се молеше касетата да разкрие това, което Мънго смяташе за адски важно. Може би късметът й щеше да проработи поне веднъж.
— Фред, достатъчно — каза Хамър, застанала до бюрото му с ръце в джобовете на тютюневия панталон.