— Наистина се чувствам ужасно, началник Хамър. Не мога да повярвам, че съм свършил нещо толкова тъпо. Вие ми се доверихте и аз трябваше да улесня положението ви. А вижте какво направих, когато се притесних — оплака се Хорджис с тъжния си тон, изпълнен с омраза към самия себе си.
Това напомняше прекалено много за оплакванията на Сет, а последното нещо, от което Хамър се нуждаеше в момента, бе съпруг в офиса, самосъжаляващ се и нещастен като онзи в стая 333 в болницата.
— Фред, какво казваме за грешките? Като част от мотото ни? — запита тя.
— Знам — отговори той, без да я погледне.
— Първо, опрощаваме грешка, ако си се опитвал да направиш най-доброто, когато си я допуснал. Второ, ако си съобщил на някого, че си допуснал грешка. И трето, ако си съгласен да говориш за грешката си с останалите, за да не допуснат и те същата.
— Не съм направил две и три — каза Хорджис.
— Не си — съгласи се Хамър в момента, когато Уест влезе. — Две не е необходимо, защото бездруго всички вече знаят. А до пет часа искам коментар от теб, с който съобщаваш на всички за грешката си. На бюрото ми — нареди тя и го погледна над очилата си.
Кмет Сърч не знаеше никакво правило за грешките, което да не наказва жестоко хората, които ги бяха допуснали, особено ако те бяха в резултат на ненадминатата тъпота, причинила на Хамър такова притеснение. Подобно нещо никога не можеше да се случи с него, защото кметът знаеше как да се справя с хората, включително и с пресата.
— Абсолютно не е вярно, че градът не е безопасен — заяви той на Бразил, като си помисли, че в кабинета е станало прекалено горещо и задушно.
— Но петима бизнесмени бяха убити през последните няколко седмици — възрази Анди. — Не знам как вие можете…
— Случайност. Изолирани едно от друго. Инциденти — прекъсна го кметът, по чието зачервено лице се стичаше пот.
— Хотелите и ресторантите в центъра твърдят, че бизнесът им е спаднал с двайсет процента — каза Бразил, който не възнамеряваше да спори, а просто искаше да стигне до същността на нещата.
— А хора като теб само ще влошат това положение — каза Сърч, като избърса челото си.
Искаше му се Кахун никога да не му бе възлагал тази проклета задача.
— Всичко, което искам, е да кажа истината, кмете — каза Бразил. — Прикриването й няма да помогне за приключването на тази ужасна трагедия.
Кметът премина към сарказъм, подигравайки се на простата логика на хлапака. Чувстваше как в гърлото му се надига горчивина. Лицето му се зачерви опасно, яростта му проби покритието на разума. Кметът Сърч загуби контрол над себе си.
— Не мога да повярвам — изсмя се той презрително над репортера, който не представляваше нищо в живота. — Ти ми изнасяш лекция. Слушай, няма да седя тук и да ти говоря, че бизнесът не страда. Аз самият не бих шофирал в центъра в момента.
Той се разсмя още по-силно, без да спре, опиянен от властта си.
Към шест часа Уест и Райнс се отправиха да се напият в таверната на Джак Строу, която се намираше до „Ла-ди-да“ и „Две сестри“ на Седма улица. Уест бе съблякла униформата си и носеше джинси, широка риза и сандали. Пиеше „Сиера Невада“, бирата на месеца, и все още не можеше да повярва на касетата, която бе изгледала с Хамър.
— Имаш ли представа как се отразява това върху мен и отряда ми? — запита тя за четвърти път. — Господи. Моля те, кажи ми, че това е кошмар. Моля те, моля те. Ще се събудя всеки момент, нали?
Райнс пиеше шардоне „Филц Стоун“, виното на месеца. В спортни шорти, маратонки „Найк“ и изрязана тениска, той привличаше всички женски очи, освен тези на събеседничката си. Какво й имаше? Говореше само за работата си и за оня хапльо от вестника, с когото патрулираше. А, и Найлс, проклетата, шибана котка. Колко пъти гнусното животно бе проваляло романтичните им моменти? Изглежда, знаеше кога точно да се намеси. Скачаше върху гърба или главата на Райнс или захапваше палеца му през чорапа. Дори веднъж бе седнал върху дистанционното, като се движеше непрекъснато, докато накрая нежният блус зазвуча като въздушно нападение.
— Не си ти виновна — каза Райнс отново.
Уест изяде още една кисела краставичка, докато музикантите нагласяха оборудването и инструментите си. Малкото заведение със сини найлонови покривки и весели картини в ярки цветове, нарисувани от някой си Трайк, щеше да се разлюлее тази вечер от музика, примитивни импулси и повишено либидо. Райнс се надяваше да накара Уест да остане до по-късно. Всъщност той смяташе всичко, което й се бе случило през деня, за невероятно смешно и едва успяваше да си придаде вид на загрижен и притеснен.