Студена пот заливаше Уест. Косата около лицето и врата й беше напълно мокра, сякаш бе участвала в гонитба.
— А? — измуча Райнс, отхапал голямо парче от хамбургера си.
— Жена едната нощ, мъж другата. В зависимост от настроението му.
— О, като теб — каза той и се протегна към майонезата.
— По дяволите — извика Уест и блъсна чинията си встрани. — Ще повърна.
Първите акорди на електрическите китари разлюляха заведението. Цимбалите звънтяха, а пръчките на барабаниста силно отмерваха ритъма. Аксъл докосна нежно с крак глезена на Джон и се замисли за Бразил за милионен път днес.
Пакър също мислеше за Бразил, докато изкарваше Дуфъс от задната врата. Противното псе се затича към японския клен като дребна рошава топка. Дуфъс винаги ходеше на едно и също място. Свикваше с него и трябваше да открие собствените си миризми. За него нямаше значение, че дървото бе в края на двора и започваше да вали. Пакър стоеше мрачно и гледаше как Дуфъс сякаш прави реверанс на кралицата.
— Защо не си вдигнеш крака като мъж? — промърмори редакторът на животното, което го гледаше с ококорени очи. — Педал — допълни той.
Пейджърът на Пакър звънна по-рано тази вечер, докато той косеше тревата през почивния си ден. Обади се Панеса, за да му съобщи как кметът е признал, че самият той не би шофирал из центъра на града в този момент. Мили боже, това беше невероятно! Вестникът сигурно щеше да спечели „Пулицър“ за подобна статия, която допринасяше за промяна в историята на града. Защо, по дяволите, това трябваше да стане, когато Пакър вече не беше в новинарската зала? Беше работил там трийсет и две години. В момента, когато реши да промени живота си и да предотврати инфаркта, който го застрашаваше, се появи Анди Бразил.
Редакторът изчака търпеливо проклетото куче да свърши работата си, после въздъхна и се надигна. Върна се в къщата с Дуфъс по петите му.
— Ето го доброто ми момченце — загука Милдред, като вдигна кучето и го прегърна нежно.
Пакър влезе във всекидневната, отпусна се на креслото и включи телевизора. Часове по-късно той все още седеше там и ядеше пилешки шишчета, които топеше в лютив сос. От време на време посягаше и към огромния плик с чипс. След няколко бири успя да изхвърли от мислите си инфаркта. Милдред гледаше „Ваканция у дома“ за безброен път, защото смяташе, че филмът силно напомня за техния живот. Иди че я разбери. Първо, Пакър не свиреше на орган, а тя не носеше перука и не пушеше. Не живееха в малък град, а дъщеря им никога не бе уволнявана, поне не от художествена галерия. Това бе едно от местата, където никога не бе работила, вероятно защото беше далтонистка. Освен това синът им не беше гей, поне доколкото Пакър знаеше, а намеците на жена му, че има нещо съмнително, изчезваха в Бермудския триъгълник на паметта му. Редакторът не слушаше и история не се получаваше. Край.
Пакър взе дистанционното и увеличи звука. Уеб се вторачи в камерата по начин, който предвещаваше неприятности.
— Мамка му — изруга Пакър и се нагласи по-удобно.
— В изненадващ, ако не и шокиращ момент на откровеност днес — започна Уеб с искрено изражение — кмет Чарлс Сърч каза, че поради убийствата на Черната вдовица хотелският и ресторантският бизнес са спаднали с повече от двайсет процента. Кметът добави, че той самият не би посмял да шофира из центъра на града нощем. Сърч се надява жителите на Шарлът да помогнат на полицията да залови безмилостния убиец…
Пакър се хвърли към телефона, а торбата с чипс падна и се разпиля на пода.
— … охарактеризиран от ФБР като сексуален психопат, сериен убиец, който няма да спре… — продължаваше Уеб.
— Слушаш ли това? — извика Пакър, когато Панеса вдигна телефона.
— Записвам го — отвърна той с убийствен тон. — Това трябва да спре.
Глава двадесета
Бразил никога не гледаше телевизия, тъй като майка му бе монополизирала телевизора вкъщи, а той не посещаваше спортните барове на Шарлът, където във всеки ъгъл имаше телевизор с голям екран. Той нямаше представа какво бяха предали по новините в единайсет часа и никой не си направи труда да му звънне или да го потърси. Всичко наоколо бе тихо и спокойно, докато Анди тичаше по пистата на „Дейвидсън“ в пълната тъмнина в полунощ. Не се чуваше друг звук, освен дишането и стъпките му. Но колкото и да бе доволен от журналистическите успехи, Анди не се чувстваше щастлив.