Съдийката седна и сложи очилата си, за да изглежда по-важна. Понд се вторачи напрегнато в списъка с делата. Знаеше, че му предстои битка, но бе твърдо решен да я спечели.
— Обвинението ще изложи случая на щат Северна Каролина срещу Джони Мартино — каза той с увереност, каквато не чувстваше.
— Не съм готова да изслушам този случай още — отегчено отвърна съдийката.
Уест побутна Хамър, която мислеше за Сет и се чудеше какво ще прави, ако умре. Нямаше значение колко много се бяха карали и нервирали един на друг и безброй пъти бяха доказвали, че мъже и жени не могат да бъдат сродни души или приятели. Тя гледаше тъжно и Понд го прие като намек към рицарството и професионалното му бъдеще. Беше провалил тази чудесна, смела жена, чийто съпруг лежеше прострелян в болницата. Началник Хамър не трябваше да седи тук с всички тези кретени. Съдия Бовайн също забеляза вида на Хамър и също го изтълкува погрешно. Това още повече повдигна самочувствието й. Хамър не бе подкрепила Бовайн при последните избори. Сега щеше да види колко властна и важна е тя в действителност.
— Когато съобщя името ви, моля, станете. Мори Антъни — каза Понд.
Прокурорът огледа обезверените лица. Видя унили погледи, разгневени и просто заспали. Мори Антъни и общественият му защитник се надигнаха от местата си. Пристъпиха напред и застанаха пред масата на прокурора.
— Господин Антъни, признавате ли се за виновен в притежание на кокаин с намерението да го продадете? — запита прокурорът.
— Виновен — отговори Антъни.
Съдия Бовайн се загледа в обвиняемия, който не бе по-различен от всички останали.
— Господин Антъни, осъзнавате ли, че след като се признаете за виновен, нямате право на обжалване? — запита тя.
Господин Антъни погледна към обществения си защитник, който кимна. Мори се обърна отново към съдийката.
— Да, господине — каза той.
Всички, които бяха будни и слушаха, се изкикотиха. Господин Антъни осъзна ужасната си грешка и се усмихна глупаво.
— Съжалявам, госпожо. Очите ми не виждат така добре, както навремето.
Избухна нов смях. Масивното плоско лице на Бовайн се вкамени.
— Какво казва щатът? — запита тя и отпи от двулитровата си бутилка „Евиан“.
Заместник-прокурорът Понд разлисти бележника си. После погледна към Хамър и Уест, като се надяваше, че следят случая внимателно и са впечатлени от работата му. Това беше неговата възможност да се изяви, независимо колко скапан бе случаят.
— Ваша Чест — започна прокурорът. — В нощта на двайсет и втори юли към единайсет и половина господин Антъни пиел с компания в едно място на Четвърта улица близо до Греъм…
— Съдът изисква точен адрес — прекъсна го съдийката.
— Да, Ваша Чест, но проблемът е, че точен адрес няма.
— Трябва да има — настоя Бовайн.
— Това е място, където през деветдесет и пета бе издигната нова сграда, Ваша Чест. Обвиняемият и приятелите му са били в храстите зад нея…
— Кой е адресът на новата сграда?
— Не знам — призна Понд след кратка пауза.
Господин Антъни се усмихна. Общественият защитник изглеждаше доволен. Уест усети, че я заболява главата. Хамър отново се бе унесла в мислите си. Съдийката отпи от водата.
— Трябва да предоставите този адрес на съда — каза Бовайн.
— Да, Ваша Чест. Само че мястото, където сделката е била проведена, не е точно на стария адрес, а на около тридесет метра отзад, после на още двайсет метра, бих казал на шейсет градуса в североизточна посока от новопостроената сграда, в храстите, където господин Антъни си е направил скитнически лагер, с цел да купува, продава и пуши крек и да яде раци с приятелите си. Така е било в онази нощ, на двайсет и втори юли.
Понд успя да привлече вниманието, макар и за кратко, на Хамър и Уест, плюс майката на Джони Мартино и будните в залата, в добавка към двамата съдия-изпълнители и полицая. Всички го гледаха със смесица от любопитство и липса на разбиране.
— Съдът изисква точен адрес — повтори съдийката.
Тя отново отпи глътка вода и усети неприязън към лекаря си и към повечето хора в света. Литиумът не само налагаше пиенето на туба вода дневно, но и предизвикваше често уриниране, което бе твърде неприятно за съдийката. Бъбреците и пикочният й мехур представляваха вечна заплаха, когато пътуваше с колата си, ходеше на кино, пътуваше в препълнени самолети или се разхождаше из парка и се оказваше, че обществената тоалетна е заключена.