— Пак ли хормоните? — запита той.
Никога не я бе виждал толкова нервна.
— Не знам — отговори тя, докато разкопчаваше последните копчета.
Започнаха да се натискат на канапето. Найлс остана на любимия си перваз над мивката. Не харесваше Гумения човек, както наричаше Райнс, след като бе видял някаква реклама за автомобилни гуми във вестника. Гуменият беше прекалено шумен и никога не се отнасяше мило с Найлс. Няколко пъти го бе изритвал от канапето. Сигурно и сега щеше да постъпи така, ако Найлс си бе опитал късмета.
Котаракът погледна с благоговение към далечния, тъжен крал. Ще ти помогна, не се страхувай, помисли си той. Господарката ми знае за прането на пари. Тя е много силна и ще защити теб и поданиците ти.
Найлс помръдна с уши, чувайки приближаването на друга кола. Този двигател ръмжеше леко и приятно и котаракът веднага го позна. Беше Човекът-пиано, симпатягата, който прокарваше пръсти по гръбнака на Найлс като истински музикант и го галеше, докато котаракът замърка от удоволствие. Найлс се протегна и развълнувано установи, че Човекът-пиано намалява зад къщата, където паркираше и в миналото, когато бе идвал в къщата по някаква причина.
Уест и Райнс бяха силно увлечени, когато се звънна. Райнс вече също се бе въодушевил от закачките и не желаеше да се отдръпне от Уест. Отвратително нагло бе, че някакъв нахалник се отбиваше просто така, без да предупреди. Райнс усети убийствен гняв, когато му се наложи да пусне Уест и да седне на края на канапето, запотен и задъхан.
— Проклето копеле — вбесено измърмори той.
— Ще ида да отворя — каза Усет.
Тя стана, закопча се и тръгна към вратата, като оправяше с пръсти косата си. Изглеждаше ужасно и се надяваше, че не е дошла съседката й, госпожа Грабман. Възрастната дама бе доста симпатична, но имаше навика да се отбива всеки уикенд и да предлага зеленчуци от собствената си градина като извинение за идването си на гости и оплакванията си от подозрителни лица в квартала. Уест вече имаше дълга редица зреещи домата и две чекмеджета в хладилника, пълни с бамя, зелен фасул и тиквички.
Уест, която никога не бе помисляла достатъчно за собствената си безопасност, за да си инсталира аларма, извика през вратата:
— Кой е?
— Аз съм — отговори Бразил.
Той стоеше пред вратата с бутилката вино в ръка, развълнуван и без да знае какво става. Анди реши, че черният корвет на улицата принадлежи на някое от съседските хлапета. Никога не си беше помислял, че Дени Райнс може да кара нещо друго, освен линейка. Уест отвори вратата и лицето на Бразил светна, когато я видя. Подаде й кафявата кесия с виното.
— Мислех, че поне трябва да вдигнем тост… — започна той.
Уест притеснено взе бутилката и усети, че Бразил е забелязал разрошената й коса, червените следи по врата й и закопчаната накриво блуза. Усмивката му изчезна и той се огледа стреснато. Райнс се появи зад Уест и погледна към Анди.
— Ей, здрасти, готин — ухили му се Райнс. — Харесвам статиите ти…
Бразил побягна към колата си, сякаш някой го гонеше.
— Анди! — извика Уест след него. — Анди!
Тя се затича надолу по стълбите, но БМВ-то изфуча. Уест натъжено се върна в къщата. Райнс я последва в хола, където закопчаваше блузата си и нервно приглаждаше косата си. Уест остави виното на масата, за да не поглежда към него и да си спомня за този, който го бе донесъл.
— Какъв проблем има тоя, по дяволите? — запита Райнс.
— Темпераментен писател — промърмори Уест.
Райнс не се интересуваше от темпераменти в момента, тъй като имаше недовършена работа. Той прегърна Уест и я притисна към себе си, целувайки я страстно. Тя обаче се освободи от него, отдръпна се и каза:
— Уморена съм.
Райнс завъртя очи. Беше му писнало от вечните й настроения и глезотии.
— Добре — каза той и извади касетата от видеото. — Позволи ми да ти задам само един въпрос, Вирджиния.
Райнс гневно се отправи към вратата, като поспря само секунда и закова яростния си поглед в нея.
— Когато ядеш и телефонът звънне, какво става, след като затвориш? Връщаш ли се към храната си, или и това забравяш? Просто се отказваш, защото си имала кратко прекъсване?