Уест стоеше и с гневно лице наблюдаваше голото тяло, разрязано от врата до корема, и ярката оранжева боя, която никакво миене нямаше да премахне. Замисли се за съпругата и семейството му. Нито едно човешко същество не заслужаваше да бъде докарано в това зловещо място и да премине през всичко това. Тя отново се ядоса на Бразил.
Чакаше го, когато той излезе от сградата на вестника и с бележник в ръка се отправи към колата си и някаква нова история. Облечената в униформа Уест излезе от цивилния си форд и тръгна решително към Бразил, сякаш щеше да го нападне. Искаше й се да държи в ръката си спрей с миризмата от моргата и да го изпръска в лицето на Анди, за да натрие носа му в действителността, в която тя трябваше да живее всеки ден. Репортерът бързаше и изглеждаше доста замислен. Според дочутото от скенера някаква хонда гореше на паркинга на психиатричната клиника. Вероятно нямаше нищо страшно, но какво щеше да стане, ако някой бе останал в колата? Бразил спря стреснато и се вторачи в Уест, която го мушна с пръст в гърдите.
— Хей! — извика той и хвана китката й.
— Е, как е днес репортер „Черната вдовица“? — студено запита Уест. — Знаеш ли, тъкмо идвам от моргата, където е просната и разрязана действителността. Обзалагам се, че никога не си влизал там. Може някой ден да ти позволят да погледаш. Ще бъде страхотна история, нали? Мъж, който дори не е достатъчно стар, за да ти бъде баща. Червена коса, деветдесет килограма. Познай какво било хобито му.
Бразил пусна ръката на Уест. Опита се да й отговори нещо, но не успя да намери подходящите думи.
— Табла и фотография. Пишел за църковния вестник. Жена му умира от рак. Имат две деца. Едното голямо, другото първа година студент. Искаш ли да научиш още нещо за него? Или господин Парсънс не представлява за теб нищо, освен история? Малки думи, изписани на хартия?
Бразил изглеждаше разстроен. Той се опита да тръгне към БМВ-то си. Помисли си, че хондата на паркинга все още гореше, но той вече не се интересуваше от нея. Уест обаче не възнамеряваше да му позволи да се отърве от нея толкова лесно. Тя го хвана за ръката.
— Свали си проклетата ръка от мен — каза Бразил, като дръпна ръката си, отключи вратата на колата и се качи в нея.
— Прецака ме, Анди — каза Уест.
Репортерът натисна педала за газта и изфуча от паркинга.
Уест се върна в ЦИЗ, но не отиде направо в отдела си, тъй като искаше да проучи някои неща. Отби се в архива, където жени в специални униформи управляваха света. Уест наистина трябваше да ухажва тези момичета, особено Уанда, която тежеше около сто, сто и десет килограма и можеше да напечата сто и пет думи в минута. Ако Уест се нуждаеше от досие или искаше да изпрати доклад за изчезнало лице, Уанда беше или герой или истински дявол, в зависимост от това кога бе яла за последен път. Веднъж месечно Уест й носеше голяма кутия от „Кентъки фрайд чикън“ и понякога домашни бисквити и коледни меденки.
Тя приближи към бюрото и подсвирна на Уанда, която се възхищаваше от нея. Момичето тайно мечтаеше да е детектив и да работи за Уест.
— Имам нужда от помощта ти — съобщи Уест, като потръпна от болката в кръста, предизвикана от тежкия полицейски колан.
Уанда прочете името, което Уест надраска на лист хартия, и се намръщи.
— Мили боже — каза тя и поклати глава. — Помня го, сякаш беше вчера.
Уест не бе сигурна, но си помисли, че Уанда е успяла да качи още няколко килограма. Господ да й е на помощ.
— Седни — покани я Уанда, като посочи с брадичка към стола, сякаш беше китайка. — Ще донеса микрофилма.
Докато подчинените на Уанда пишеха, печатаха и подреждаха, Уест прегледа микрофилма. Тя сложи очилата си и се зачете внимателно. Почувства се наранена от това, което видя, когато стигна до старите статии за бащата на Бразил. Неговото име също беше Андрю, но хората го наричаха Дрю. Когато Уест започна работа в полицията, той вече бе опитно ченге. Тя бе забравила цялата история и никога не бе направила връзката. Но сега, когато четеше статиите, си припомни трагедията и започна да разбира живота на Анди.
Дрю Бразил бил тридесет и шест годишен детектив по обирите по времето, когато спрял подозрителна кола на улицата. Застреляли го от упор в гърдите и умрял веднага. Уест остана за дълго загледана в снимката на бившия си колега. После се качи горе в отдела и извади досието, което никой не бе отварял от години, тъй като случаят бе изяснен напълно, а убиецът все още очакваше смъртната си присъда. Дрю Бразил изглеждаше доста хубав мъж. На една от снимките носеше кожено авиаторско яке, което Уест бе виждала и преди.