— Страхотна е! — развълнувано каза той. — Чудесна работа си свършил! „Дивата Уест“! Адски ми харесва.
Пакър се надигна от стола, който бе придърпал до бюрото на Бразил. Напъха бялата си риза в панталона и го повдигна нагоре. Носеше вратовръзка на червени и черни райета, която никак не беше елегантна.
— Изпрати я. Ще бъде на първа страница — каза Пакър.
— Кога? — развълнувано запита Анди, който никога не бе получавал първа страница.
— Утре — успокои го Пакър.
През нощта Бразил работи върху първото си пътно произшествие. Беше в униформа и държеше бележник, към който бяха закачени нужните формуляри. Случката бе много по-сложна, отколкото човек можеше да предположи, макар щетите да не надхвърляха петстотин долара. Очевидно жена в тойота пътувала по „Куинс Роуд“, докато мъж в хонда шофирал също по „Куинс Роуд“ в онази скапана част от града, където се пресичаха две улици с едно и също име.
Перверзницата седеше наблизо в колата си и слушаше полицейския скенер и гласа на Бразил. Тя обмисляше как да привлече вниманието му, когато младият полицай започна да жестикулира усърдно, красив като бог в тъмносинята си униформа с блестящ метал по нея. Тя се загледа в жертвата си, докато преминаваше покрай оранжевите пътни знаци, искрящи в нощта, и пресичаше „Куинс“, шофирайки на запад пак по „Куинс“.
Улиците с еднакви имена се дължаха на бързото нарастване на града и напомняха за глупавите действия на родители, които кръщават детето си на себе си, независимо от пола му или от това дали и първите им три деца са кръстени със същото име. „Куинс“ и „Куинс“, „Провидънс“ и „Провидънс“, „Сардис“ и „Сардис“, списъкът беше безкраен и Майра Първис никога не успя да се ориентира. Знаеше, че ако завие от „Куинс Роуд Уест“ по „Куинс Роуд Ийст“, а после продължи по „Куинс Роуд“ към ортопедичната клиника, можеше да посети брат си.
Тя тъкмо се бе отправила натам в тойотата си, когато стигна до онази отсечка, която мразеше силно, близо до парк „Еджхил“, където бе доста тъмно, тъй като дневната светлина вече я нямаше. Госпожа Първис работеше като управителка на мексиканския ресторант „Ла Пез“ на площад „Фентън“. Преди малко бе приключила работа и се чувстваше доста изморена. Нямаше никаква вина за това, че „Куинс“ пресече „Куинс“ и сивата хонда, която едва се виждаше, налетя на нея.
— Мадам, не видяхте ли знака „Стоп“? — попита младото ченге.
Майра Първис се ядоса. Миналият февруари бе навършила седемдесет години и вече не можеше да търпи чуждите дивотии.
— На азбуката на Брайл ли е? — заядливо се обърна тя към малкия фукльо в синя униформа с бяло торнадо на пагоните.
Символът й напомни за онова, с което почистваше пода в кухнята преди години. Как ли се казваше? Не можеше да си спомни. Господи, това се случваше все по-често.
— Искам да отида в болница — оплака се мъжът в хондата. — Боли ме вратът.
— Лъже като циганин — каза Майра Първис на ченгето.
После го огледа внимателно и се зачуди защо младежът не носеше никакви железа по себе си, освен някаква скапана свирка. Какво щеше да прави, ако някой започнеше да стреля по него?
Заместник-началник Уест не излизаше често, за да проверява хората си, но сега беше в настроение. Шофираше бавно из мрачните улици и слушаше гласа на Бразил по радиото.
— Едното лице иска транспорт до здравния център на Каролина — съобщи Бразил.
Уест го видя в далечината, но той бе прекалено зает с попълването на протокола, за да я забележи. Тя заобиколи кръстовището, докато Анди се трудеше усърдно и разпитваше хората в едва пострадалите коли. Пътни знаци отбиваха движението, а лампите на полицейската кола се въртяха. Лицето на младежа изглеждаше призрачно на синьо-червената светлина, но той се усмихваше, докато помагаше на заядливата старица в тойотата. Бразил вдигна радиото към устата си и заговори в него.
Репортерът отбеляза КНО за „Край на обиколката“ и подкара към вестника. Имаше си ритуал, за който малко хора знаеха. Реши да му се наслади, след като приключи кратката статия за проблемите с движението в Шарлът. Тръгна по ескалатора, взимайки по три стъпала наведнъж. Работниците в печатната зала бяха свикнали с него още преди месеци и нямаха нищо против да го виждат в шумния си район, натъпкан с огромни машини. Той обичаше да наблюдава как двестате топа хартия летяха по конвейерите, отправяха се към сгъвачите и накрая потегляха вън от залата, предназначени за будките и пощенските кутии. И във всеки от вестниците бе напечатана и неговата статия.