Бразил стоеше в униформата си и наблюдаваше мълчаливо, зашеметен от мощта, която виждаше пред себе си. Бе свикнал да се труди върху курсовите си работи, които отнемаха месеци и се четяха от един човек. Сега написваше нещо за дни или дори минути, а милиони хора проследяваха всяка дума. Не можеше да го проумее. Поразходи се наоколо, като избягваше движещите се части на машините, мокрото мастило и куповете, в които можеше да се спъне. А през цялото време оглушителният шум изпълваше ушите му като торнадо в шестата нощ преди седмия ден от създаването на кариерата му.
На следващата сутрин — неделя — беше студено и валеше. Уест издигаше висока дървена ограда около двора си на „Елмхърст Роуд“ в стария квартал Дилуърт. Къщата й беше тухлена, с украса от бели дъски. Откак я бе купила, вечно поправяше по нещо. Тези ремонти включваха и последния й, най-амбициозен проект, вдъхновен отчасти от шофьорите, идващи от булевард „Юг“, които хвърляха бирени шишета и други боклуци в двора й.
Уест беше напълно мокра от дъжда, но продължаваше да кове, закачила на кръста си колан с инструменти. Държеше пироните в устата си и се освобождаваше от лошото си настроение, когато Дени Райнс, един от помощниците на съдебния лекар, отвори новата порта и влезе в имота й. Носеше джинси и си подсвиркваше весело. Беше едър, хубав мъж, когото работливата жена познаваше доста добре. Тя не му обърна никакво внимание, докато грижливо измерваше разстоянието между две дъски.
— Някой някога казвал ли ти е, че си страхотна? — запита той.
Тя продължи да работи, без да му обърне внимание. Той си спомни първата им среща на едно местопрестъпление. Уест бе повикана там, тъй като отговаряше за отдел „Убийства“, а жертвата беше бизнесмен с оранжева боя по гениталиите и няколко куршума в главата. Райнс хвърли един поглед на заместник-началник Уест и се захласна по нея. Тя извади следващия пирон от устата си и го закова на дъската.
— Мислех си да обядваме заедно — каза Дени. — В „Чилис“.
Райнс се приближи зад нея и я обгърна с ръце. Целуна я по мокрия и леко солен врат. Уест не се усмихна, не отговори на целувката му, дори не извади пироните от устата си. Работеше и мразеше да я притесняват. Той се предаде и се облегна на оградата. Скръсти ръце и я загледа изпод козирката на бейзболното си кепе, от което течеше вода.
— Май си видяла вестника — каза той.
Подхождаше му да изтърси подобно нещо, но Уест не реагира, просто измери следващото разстояние.
— Значи съм прав. Вече познавам знаменитост. Ей такава статия на първа страница — каза той и разпери ръце, сякаш вестникът с историята за Уест в него бе поне три метра. — Страхотна статия. Впечатлен съм.
Тя спокойно продължи работата си.
— Истината е, че научих неща, които дори аз не знаех. Например за училището. „Шелби“. Значи си играла в мъжкия отбор за треньор Уагън? Никога не си губила мач? Жестоко!
Дени бе като омагьосан и не можеше да свали очи от нея. Уест се почувства ограбена и засегната, сякаш някой бе проникнал в най-съкровените й тайни.
— Имаш ли представа как се чувства един мъж, когато види хубава жена с колан с инструменти на кръста? — запита той. — Както когато пристигаме на някое местопрестъпление, а ти си в онази проклета униформа. Започвам да си мисля за неща, за които не е редно да се мисли, когато хората умират. А в момента толкова си падам по теб, че ще се пръсна в джинсите.
Тя заби пирона и погледна към Дени и джинсите му. После пъхна чука в колана. Това беше единственият инструмент, който щеше да се доближи до нея днес.
Обикновено в неделя те обядваха заедно, пиеха мимози и гледаха телевизия в леглото. Райнс вечно разправяше подробно за местата, където са го викали през уикенда, сякаш Уест не виждаше достатъчно кръв и страдания в работата си. Дени беше сладък, но доста отегчителен.
— Ходи да спасяваш някого и ме остави на мира — посъветва го тя.
Усмивката и закачливостта му се изпариха.
— Какво, по дяволите, направих? — тъжно попита той.
Глава шеста
Уест стоеше сама под дъжда, измерваше, ковеше, издигаше оградата си решително, сякаш тя символизираше това, което изпитваше към хората и живота. Когато портата се отвори и затвори в три следобед, тя предположи, че Райнс е решил да си опита късмета отново. Закова следващия пирон и се почувства неудобно заради начина, по който се бе отнесла с него сутринта. Той не бе искал да я ядоса, а и лошото й настроение нямаше нищо общо с него.