Някой най-после уцели топката, но Уест не забеляза. Само се засмя отново и се протегна към телефона. Бразил не чу звъненето, тъй като седеше пред компютъра си и пишеше задълбочено, заслушан в силния глас на Ани Ленъкс, който долиташе от колоните. Майка му беше в кухнята и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло. Тя отпи голяма глътка евтина водка от пластмасовата чаша и в същото време телефонът звънна. Тя преглътна, хвана се за масата, за да запази равновесие, а двата сини телефона на стената продължиха да звънят. Приборите се пръснаха по пода с трясък и Анди подскочи от стола си в момента, когато майка му успя да достигне слушалката и да я събори от мястото й. Тя се хвърли отново към увисналата на дългия шнур слушалка и едва не падна.
— К’во? — изръмжа тя в слушалката.
— Опитвам се да се свържа с Анди Бразил — съобщи Уест след неуверена пауза.
— Бачка в стаята си — отвърна госпожа Бразил с надебелял език. — Нали знаеш. Обичайното. Мисли си, че ще стане Хемингуей или нещо такова.
Госпожа Бразил не забеляза сина си, който стоеше до вратата, зашеметен от пиянските й дивотии, неразбираеми за нормалните хора. Едно от основните правила в къщата бе тя да не отговаря на телефона. Или синът й го правеше, или телефонният секретар. Анди я наблюдаваше отчаяно, докато тя го унижаваше за пореден път.
— Джиния Уест — повтори госпожа Бразил, когато най-после забеляза двама синове, приближаващи се към нея.
Младежът грабна слушалката от ръката й. Намерението на Уест бе просто да признае пред Анди, че историята му е чудесна и тя му е благодарна за нея, макар да не я заслужава. Не беше очаквала тази смахната жена да вдигне телефона. Сега Уест осъзна всичко. Не каза на Бразил нищо, освен че тръгва към него. Това беше заповед. Уест се бе справяла с всякакви типове през годините си в полицията и госпожа Бразил не я впечатли, независимо колко проклето и злобно се държеше, докато синът й и Уест я слагаха да си легне и я караха да пие вода. Майката на Анди заспа пет минути след като я върна от тоалетната.
Уест и Бразил тръгнаха на разходка в тъмнината, нарушавана от време на време от някой осветен прозорец по улица „Мейн“. Дъждът бе лек като мъгла. Вървяха мълчаливо към „Дейвидсън“, който бе изключително тих по това време на годината. Униформен пазач се загледа в двойката, доволен, че Анди Бразил най-после има приятелка. Беше доста по-стара от него, но все още привлекателна, а ако някой се нуждаеше от майчинска грижа, то бе точно това момче.
Името на пазача бе Клайд Бридълуд. Той оглавяваше скромната охрана на колежа още от дните, когато единствените проблеми бяха пиянството и дебелашките шеги. После обаче допуснаха жени в колежа. Това бе лоша идея и той бе споделил мнението си с всички наоколо. Бридълуд бе направил всичко възможно да предупреди претоварените професори, забързани към класните стаи. Бе говорил и със Сам Спенсър — тогавашния президент на колежа. Никой не го послуша. Сега Бридълуд имаше охранителен екип от осем човека. Всички имаха радиостанции и оръжие и пиеха кафе с местните ченгета.
Бридълуд смръкна от датското си емфие и се изплю в пластмасова чашка. Бразил и приятелката му тръгнаха по тухлената пътека към презвитерианската църква. Пазачът винаги бе харесвал момчето и ужасно съжаляваше, че то трябвате да порасне. Спомни си го като дете, винаги забързан нанякъде с тенис ракета в ръка и найлонов плик с вехти топки, извадени от боклука или изпросени от треньора. Той разделяше дъвките и шоколадите си с Бридълуд и това страхотно трогваше пазача. Момчето нямаше много и живееше тежък живот. Наистина Мюриъл Бразил тогава все още не се напиваше така зверски, но синът й нямаше късмет и всеки го знаеше.
Това, което Бразил не знаеше, бе, че голям брой хора от общността на колежа действаха зад кулисите в продължение на години, събираха пари от богати спонсори и дори бъркаха в собствените си портфейли, за да се уверят, че когато Бразил порасне и настъпи време да учи в колеж, ще му се даде възможност да се измъкне от нерадостното си положение. Самият Бридълуд даде известна сума, макар да нямаше почти никакви пари и да живееше в малка къщичка, достатъчно далеч от езеро Норман, за да не може да види водата, и в същото време достатъчно близо, за да наблюдава по черния си път безкрайния керван от коли, теглещи лодки. Пазачът се изплю отново и тихо се приближи към църквата, наблюдавайки двойката, за да се увери, че са в безопасност там в тъмнината.